— Е, никой не говори за нищо друго, освен за бедната женица, която издирвате — отговори съпругата.
Сигурдур Оли я изгледа многозначително.
— Имам предвид жителите на Хусавик — поясни жената, сякаш не смяташе за нужно да обяснява нещо толкова очевидно. — Откакто започнахте да я издирвате, обсъждаме само това. Имаме голям клуб на хората от Хусавик тук, в града. Всички знаят, че търсите жената.
— Значи клюката се е разнесла из целия град? — попита детективът. Тази новина никак не го зарадва.
— Три мои приятелки от севера, които сега живеят тук, ми се обадиха снощи и тази сутрин. Обадиха ми се и от Хусавик. Всички искат да разберат повече.
— И стигнахте ли до някакво заключение?
— Не — рече домакинята и погледна мъжа си. — Какво точно й е сторил този мъж?
Жената изобщо не се опита да скрие любопитството си. Сигурдур Оли бе възмутен от нахалните й въпроси и инстинктивно се постара да подбира думите си.
— Става дума за акт на насилие — отговори той. — Търсим жертвата, но навярно вече знаете това.
— О, да! Но защо? Какво й е направил? И защо я търсите сега? Аз мисля… всъщност ние мислим — каза тя и погледна съпруга си, който следеше безмълвно разговора, — че е доста странно полицията да се интересува от подобен случай след толкова много години. Чух, че била изнасилена. Така ли е?
— За съжаление не мога да разкрия подробности около разследването — отвърна детективът. — А и едва ли бих ви казал. Не бива да вдигате толкова много шум. Можете ли да ми кажете нещо, което би било от полза?
Двойката се спогледа.
— Смятате, че вдигаме прекалено много шум, така ли? — възкликна жената. — Аз не смятам, че вдигаме прекалено много шум. Мислиш ли, че вдигаме прекалено много шум, Ейви? — Тя погледна мъжа си, който изглежда не знаеше какво да каже.
— Отговори ми! — скара му се тя и това веднага развърза устата му.
— Не, не бих казал — задърдори съпругът. — Не е правилно някой да твърди подобно нещо…
В този момент мобилният телефон на Сигурдур Оли иззвъня. Младият детектив не го държеше из джобовете си както Ерлендур, а го носеше в елегантно калъфче, закачено на колана на прилепналия му панталон. Той помоли семейството да го извини, изправи се и отговори на обаждането. Беше Ерлендур.
— Можеш ли да дойдеш в апартамента на Холберг? — попита той.
— Какво става?
— Ще копаем по-надълбоко — отвърна възрастният полицай и затвори телефона.
Когато Сигурдур Оли пристигна в Нордурмири, Ерлендур и Елинборг вече бяха на мястото. Инспекторът стоеше на вратата на мазето и пушеше цигара, а полицайката беше вътре в апартамента. Доколкото детективът успя да види, колежката му се правеше на хрътка и душеше из апартамента, сякаш търсеше точно определена миризма. Сигурдур Оли погледна към Ерлендур, който сви рамене, хвърли цигарата си в градината и двамата заедно влязоха вътре.
— На какво ти мирише тук? — обърна се инспекторът към по-младия си колега и последният започна да души въздуха също като Елинборг. Единствено Ерлендур не се включи в акцията, понеже имаше закърняло обоняние след дългите години интензивно пушене.
— Когато за пръв път влязох в апартамента — започна колежката им, — си помислих, че мирише така, сякаш в сградата или в апартамента живеят коне. Напомняше ми конска миризма — миризма на обувки за езда, на седла. На конски изпражнения. С една дума, на конюшня. Беше същата миризма като в първия апартамент, който аз и съпругът ми купихме. Но и там виновниците не бяха любители на коне. Беше смесица от мръсотия и увеличаваща се влага. Радиаторите бяха капали по килима и паркета с години, без някой да ги поправи. Бяхме превърнали втората баня в друго помещение, но водопроводчиците си бяха свършили много лошо работата — просто бяха запушили дупката със слама, изливайки тънък слой бетон отгоре. Затова от ремонтираното място винаги миришеше на канал.
— Което значи какво? — попита Ерлендур.
— Миризмата тук е същата и даже е по-силна. На избила влага, мръсотия и канални плъхове.
— Имах среща с Марион Брием — каза инспекторът, несигурен дали бяха чували това име. Както винаги, Марион е проучил основно Нордурмири и е достигнал до заключението, че наличието на блатиста почва тук е доста важно обстоятелство.
Елинборг и Сигурдур Оли се спогледаха.
— Навремето Нордурмири е било самостоятелно селище в средата на Рейкявик — продължи Ерлендур. — Къщите са построени през войната или непосредствено след нея. Исландия станала република и кръстили улиците на герои от преданията — Гунарсбраут, Скегягата и така нататък. Обществото на Нордурмири било много пъстро — от заможни хора, дори богаташи, до такива без пукната пара, които живеели под наем в евтини сутеренни жилища като това. Доста хора от старото поколение, като Холберг, живеят в Нордурмири, въпреки че по-голямата част от тях са доста по-цивилизовани от него, и повечето обитават точно такива апартаменти.
Инспекторът замълча за момент.
