— Не се ли казваше „Лили“? Чел съм го отдавна, но си спомням, че се разказваше за няколко студенти по медицина, които открадват тяло и слагат камъни в ковчега… Навремето никой не е водил точна сметка за тези неща, точно както се описва в разказа. На всички хора, които са умирали в болници, са им правили аутопсия, освен ако не е било забранено и, разбира се, тази аутопсия се е правела за учебни цели. Понякога са били взимани само сегменти — от цели органи до безобидни тъканни проби. После всичко се зашивало и на въпросния човек се устройвало прилично погребение. В наши дни нещата са доста по-различни. Аутопсия се прави само ако роднините дадат разрешение и органи за изследвания и учебни цели се вземат при строго определени условия. В днешно време едва ли нещо може да бъде откраднато.
— Така ли мислите?
Патологът повдигна рамене.
— Не говорим за органи за трансплантация, нали? — попита инспекторът.
— Това е съвсем различна тема. Хората обикновено са склонни да си помагат, ако въпросът е на живот или смърт.
— А къде е банката за органи?
— Само в тази сграда има хиляди сегменти — отвърна патологът. — Тук, в Баронсстигур. По-голямата част от тях е в колекцията на Дунгал, която е най-голямата банка за биологични сегменти в Исландия.
— Може ли да ми я покажете? — попита инспекторът. — Описано ли е откъде идват органите?
— Всичко е точно документирано. Позволих си да проверя за мозъка на момичето, но не го открих.
— Къде е тогава?
— Трябва да говорите с професора и да видите какво ще ви каже тя. Мисля, че има някакви регистри в университета.
— Защо не ми го казахте направо? — попита Ерлендур. — Още когато сте открили, че мозъкът е преместен, сте знаели за това, нали?
— Говорете с нея и после елате пак. И без това вече ви казах прекалено много.
— Регистрите за колекцията в университета ли са?
— Доколкото знам, да — отвърна патологът, даде му името на приятелката си и го помоли да го остави да върши работата си.
— Значи знаете за Стъкления град — отбеляза инспекторът.
— Наричаха така една от тукашните зали — обясни събеседникът му. — В момента е затворена. Не ме питайте какво се е случило със стъклениците, защото нямам абсолютно никаква представа.
— Притеснявате ли се да говорите за това?
— Ще престанете ли с тези въпроси?
— Защо?
— Просто спрете да ме разпитвате!
Професор Хана, декан на факултета по медицина в Исландския университет, гледаше Ерлендур над бюрото си, сякаш бе злокачествено образувание, което трябваше да бъде отстранено от офиса й при първа възможност. Изглеждаше по-млада от инспектора, но се държеше изключително уверено, говореше бързо и ясно показваше, че не търпи безсмислени приказки или ненужни отклонения от темата. Когато той поде дълга тирада с обяснения за причината да се намира в кабинета й, тя направо го помоли да мине към въпроса. Детективът се подсмихна. Веднага я хареса и бе сигурен, че ще се хванат за гърлото, преди още срещата да е свършила. Жената носеше костюм в тъмен цвят, беше закръглена и ниска, с руса коса и без грим, ловки ръце и сериозно, проницателно изражение. На Ерлендур му беше любопитно как ли изглеждаше, когато се усмихва. Желанието му обаче остана неудовлетворено.
Прекъсна я по време на лекция. Почука на вратата и плахо попита за нея — все едно се бе изгубил. Тя отиде до вратата и учтиво го помоли да изчака, докато приключи лекцията. Инспекторът остана в коридора като ученик, когото са заловили да бяга от час, и чака петнайсетина минути, преди вратата да се отвори. Тогава Хана излезе в коридора, мина наперено покрай Ерлендур и му каза да я последва. Което не беше лесно, защото тя сякаш правеше по две крачки за всяка негова.
— Не мога да разбера какво искат криминалните от мен — рече, докато се поклащаше женствено пред него и завъртя леко глава, сякаш за да се увери, че полицаят я следва.
— Ще разберете — отвърна инспекторът, останал без дъх.
— Искрено се надявам — каза Хана и го покани в кабинета си.
Когато Ерлендур й обясни за какво става дума, тя седна зад бюрото си и дълго време размишлява. Междувременно детективът й разказа за Аудур, за майка й, за аутопсията, за диагнозите и за това, че мозъкът й липсва.
— В коя болница казвате, че са я приели? — попита тя накрая.
— В Кефлавик. Как получавате органи за учебни цели?
Хана изгледа навъсено Ерлендур.
— Не разбирам за какво намеквате.
— Използвате човешки органи за учебни цели — не се предаде детективът. — Биологични сегменти — мисля, че така ги наричате. Не съм експерт, но въпросът е лесен. Откъде ги взимате?
— Не смятам, че трябва да ви давам обяснение за това — отсече тя и се зарови в някакви документи, които лежаха на бюрото й, сякаш бе прекалено заета, за да може да обърне достатъчно внимание на посетителя.
