Инспекторът огледа хола. Преобладаваха секции с книжни полици зад стъклени витрини. До едната имаше хубаво писалище, в средата на стаята бе разположена стара, но добре запазена кожена гарнитура, а в единия ъгъл се виждаше масичка за пушене. По стените имаше картини. Малки рисунки с акварелни бои в хубави рамки и снимки на семейството й. Той се приближи и ги разгледа. Всички фотографии бяха стари. Трите момчета с родителите си. Най-скорошните бяха от причастията им. Не личеше да са завършили училище или университет, нито дали са семейни.
— Смятаме да си купим по-малка къща — рече Катрин, сякаш за оправдание, когато видя, че полицаят се оглежда наоколо. — Тази къща е твърде голяма за нас.
Ерлендур кимна с глава.
— Мъжът ви също ли е вкъщи?
— Алберт ще се прибере късно вечерта. В чужбина е. Надявах се да поговорим за това, преди да си дойде.
— Да поседнем ли? — предложи Елинборг.
Катрин се извини за неучтивостта си и ги покани да седнат. Самата тя се разположи на дивана, а полицаите заеха фотьойлите срещу нея.
— Какво точно искате от мен? — попита Катрин, като погледна първо единия, а после другия си посетител. — Наистина не разбирам какво общо имам с това. Мъжът е мъртъв. Това няма нищо общо с мен.
— Холберг е бил изнасилвач — започна Ерлендур. — Изнасилил е жена в Кефлавик и в резултат на това тя е родила дете. Дъщеря. Когато започнахме да проучваме по-обстойно, ни казаха, че е имало и друг случай, с жена от Хусавик на възрастта на втората жертва. Нищо чудно по-късно Холберг да е изнасилил и други жени. Нямаме сведения за това. Трябва да намерим жертвата от Хусавик. Изнасилвачът е бил убит в дома си и имаме основания да мислим, че обяснението се крие в мръсното му минало.
Двамата полицаи забелязаха, че казаното не й повлия. Не беше шокирана, когато чу за изнасилванията на Холберг или за дъщеря му, и не попита нито за жената от Кефлавик, нито за момичето.
— Май не сте изненадана да чуете това — отбеляза Ерлендур.
— Не — отвърна Катрин, — защо трябва да бъда изненадана?
— Какво можете да ни кажете за Холберг? — попита инспекторът след кратка пауза.
— Познах го веднага от снимките във вестниците — отвърна жената. И последната следа от съпротива в гласа й сякаш бе изчезнала. Думите й се превърнаха в шепот. — Независимо че доста се е променил — добави тя.
— Имахме снимката му в докладите си — обясни внимателно Елинборг. — Снимката е от лиценза му за тежкотоварни превозни средства, който е подновил наскоро. Бил е шофьор на камион. Обикалял е цялата страна.
— Навремето ми каза, че бил адвокат в Рейкявик.
— Вероятно тогава е работел на пристанището и фара — обясни Ерлендур.
— Тъкмо бях навършила двайсет. С Алберт вече имахме две деца, когато това се случи. Заживяхме заедно много млади. Тогава съпругът ми пътуваше по море. Това не се случваше много често. Имаше малък магазин и бе представител на застрахователна компания.
— Той знае ли за случилото се? — попита инспекторът.
Катрин се поколеба за момент.
— Не, никога не съм му казвала. И бих предпочела, ако не му кажете и сега.
Тримата замълчаха.
— Споделихте ли с някого за случилото се? — попита Ерлендур.
— Не, с никого.
Жената отново замълча.
Полицаите зачакаха.
— Обвинявам себе си за това. Боже мой — въздъхна тя, — знам, че не беше заради мен. Знам, че не бях виновна. Минаха години, а аз все още се обвинявам, макар и да знам, че не трябва. Минаха цели четиридесет години.
Те търпеливо чакаха.
— Не знам какви подробности искате да разберете и какво точно ви интересува, но както казах, Алберт отсъстваше. Излязох да се забавлявам с приятели и на танците се запознахме с тези мъже.
— Кои бяха те?
— Холберг и още един мъж. Така и не разбрах как се казва. Той ми показа малък фотоапарат, който носеше със себе си. Говорихме малко за фотография. Двамата дойдоха с нас в дома на моята приятелка и там продължихме да пием. Имах четири приятелки, с които излизах. Две от нас бяха женени. Малко по-късно казах, че искам да се прибера, и той ми предложи да ме изпрати.
— Холберг ли? — уточни Елинборг.
— Да, Холберг. Отказах му, сбогувах се с приятелките си и тръгнах сама към къщи. Не беше далече. Но когато отворих вратата — живеехме в малка самостоятелна къща на една нова улица, която строяха в Хусавик — той изведнъж се появи иззад гърба ми. Каза ми нещо, което не чух ясно, след което ме бутна вътре и затвори вратата. Бях напълно неподготвена. Не знаех дали трябва да се страхувам или просто да съм изненадана. Алкохолът бе притъпил разсъдъка ми. Но, разбира се, този мъж ми беше съвсем чужд — онази нощ го виждах за първи път.
— Тогава защо се обвинявате? — попита полицайката.
— Занасях се на танците — отвърна Катрин след кратка пауза. — Поканих го на танц. Не знам защо го направих. Бях пила малко, а алкохолът не ми понася добре. Докато се забавлявахме с приятелките ми, разпуснах косата си. Колко безотговорно! Пияна глава!
— В никакъв случай не трябва да се обвинявате… — опита се да я увери Елинборг.
— Каквото и да кажете, няма да промените нищо — отвърна мрачно Катрин, — затова не си правете труда. Няма смисъл.
