— Генетично заболяване. Среща се в няколко исландски семейства. Беше изключително сложен случай и дори след като го проучих обстойно, дълго време се колебаех. Накрая прецених, че туморът може да е свързан с генетичното заболяване неврофиброматозис. Вероятно не сте срещали името. В някои случаи няма никакви симптоми. Хората могат да умрат, без заболяването изобщо да се е изявило. В повечето случаи обаче, симптомите се проявяват още в ранна фаза, предимно под формата на петна по кожата или тумори.
Лекарят отпи още една глътка от шерито си.
— Лекарите от Кефлавик не са описали нищо подобно в докладите си, но и не съм сигурен, че са знаели какво да търсят.
— Казали са на роднините за петната.
— Наистина ли? Тогава диагнозата им не е била точна.
— Това заболяване предава ли се от баща на дъщеря?
— Възможно е. Но генетичната наследственост не се ограничава до това. И двата пола могат да бъдат носители и да се заразят от болестта. Казва се дори, че белези на заболяването се наблюдават още при Човека-слон. Гледали ли сте филма?
— Не.
— Определени хора придобиват анормален костен растеж, който причинява деформация, както е в този случай. Има и хора, разбира се, които твърдят, че неврофиброматозисът няма нищо общо с Човека-слон.
— Защо точно нейният мозък? — прекъсна го Ерлендур.
— Мозъчните заболявания са моята специалност — обясни домакинът. — Това момиче е един от най-интересните ми случаи. Изчетох всички доклади за нея. Не бяха много точни. Докторът, който я е лекувал, е бил само семеен лекар и навремето е пиел, така ми казаха. Но дори и да е било така, на едно място той е посочил остра туберкулозна инфекция на главата, с която започва това заболяване. Това беше отправната ми точка. Докладът на следователя при смъртни случаи от Кефлавик също не беше много точен, както ви споменах преди малко. Открили са тумора, но са спрели дотам.
Докторът стана и отиде до голямата библиотека в салона. Взе оттам едно списание и го подаде на Ерлендур.
— Не съм сигурен, че ще разберете всичко, но аз написах кратка научна статия за това мое изследване в едно многоуважавано американско медицинско списание.
— Написали сте специална статия за Аудур, така ли?
— Аудур ни помогна да разберем болестта. Тя се оказа много важна както за мен, така и за цялата медицинска наука. Надявам се, че не ви разочаровам.
— Бащата на момичето може да е носител на болестта — изтъкна инспекторът, който все още не можеше да проумее казаното. — И е предал заболяването на дъщеря си. Ако е имал син, той би ли наследил заболяването?
— При сина не е задължително да се прояви — отговори лекарят, — но може да е носител като баща си.
— Тоест?
— Ако има дете, то може да носи заболяването.
Ерлендур се замисли върху това.
— Най-добре говорете с учените от Центъра за изследване на генетичните заболявания — добави докторът.
— Какво казахте?
— Говорете с центъра за изследване на генетичните заболявания. Това е нашият нов „Стъклен град“. Те могат да ви отговорят. Какво има? Защо сте толкова изненадан? Познавате ли някой оттам?
— Не — поклати глава полицаят, — но скоро ще се запозная.
— Искате ли да видите Аудур?
Ерлендур не го разбра веднага.
— Имате предвид да…?
— Имам малка лаборатория тук, долу. Заповядайте да я разгледате.
Инспекторът се поколеба.
— Добре — каза накрая той.
Двамата станаха и Ерлендур последва лекаря надолу по тесните стълби. Мъжът в халата запали лампата и пред очите на полицая се появи примитивна лаборатория с микроскопи, компютри, епруветки и всякакви инструменти с непонятно нему предназначение. Той си припомни нещо, което беше чел за колекционерите. Те си създават свой собствен свят. Обграждат се с този малък свят, подбират определени предмети, ценни за тях самите, и ги поставят като главни герои в него. Холберг също е бил колекционер. Неговата мания за събиране на неща е била свързана с порнографията. Използвал я е и е изградил своя личен свят, точно както докторът е направил с органите.
— Тя е тук — каза домакинът.
Отиде до един голям и стар дървен шкаф, който беше единствената мебел в стаята и изглеждаше доста не на място в тази стерилна обстановка, отвори го и извади оттам буркан от плътно стъкло, затворен с похлупак. Сложи го внимателно на масата и на флуоресцентната светлина Ерлендур видя малък детски мозък, който плуваше във формалин.
Когато си тръгна, инспекторът взе със себе си кожена торбичка, в която се съдържаха тленните останки на Аудур. Докато шофираше по пустите улици на път към къщи, се замисли за „Стъкления град“. Пожела си никоя негова част да не попада в лаборатория. Все още валеше, когато паркира пред блока си. Изключи двигателя, запали цигара и се загледа в тъмното.
Накрая погледна към черната торбичка на предната седалка. Щеше да върне Аудур там, където й беше мястото.
