Около единайсет часа вечерта полицаите, дежурещи пред къщата на Катрин, видяха как мъжът й излиза, затръшва вратата след себе си, влиза в колата си и бързо потегля. Носеше същия костюм, с който се бе прибрал по-рано през деня. През останалата част от нощта не се случи нищо. Една патрулка последва Алберт до хотел „Еся“, където той нае стая за вечерта.
Ерлендур се появи пред къщата на Катрин в осем часа на следващата сутрин. Елинборг беше с него. Все още валеше. Слънцето не се бе показвало дни наред. Позвъниха на звънеца три пъти, преди отвътре да се чуе шум и вратата да се отвори. Катрин се появи на прага и полицайката забеляза, че жената носи същите дрехи от предишния ден. Лицето й беше подпухнало, а очите й — червени — недвусмислен знак, че бе плакала.
— Извинете ме — каза Катрин, леко замаяна, — изглежда съм заспала на стола. Колко е часът?
— Може ли да влезем? — попита Ерлендур.
— Трябваше да му кажа по-рано — каза тя и влезе вътре, без да ги покани.
Полицаите се спогледаха, но я последваха.
— Снощи си тръгна от къщи — продължи жената. — Колко, все пак, е часът? Мисля, че съм заспала на стола. Алберт много се ядоса. Никога не го бях виждала толкова ядосан.
— Защо не се обадите на някой от семейството си? — попита Елинборг. — На някой, който да дойде и да остане с вас? Някой от синовете ви?
— Не, Алберт ще се върне и всичко ще бъде наред. Не искам да притеснявам момчетата си. Ще се оправя. Алберт ще се върне.
— Защо се е ядосал толкова много? — попита Ерлендур.
Катрин седна на дивана в хола, а двамата детективи се разположиха срещу нея, точно както при предишния им разговор.
— Побесня! А по принцип е толкова спокоен. Алберт е добър човек, много добър човек и винаги се е държал прекрасно с мен. Бракът ни е успешен. Винаги сме били щастливи.
— Вероятно бихте искали да ви оставим и да дойдем по-късно… — предложи Елинборг и инспекторът я изгледа укорително.
— Не — отвърна Катрин, — всичко е наред. Не е необходимо. Алберт ще се върне. Просто трябва да го преодолее. Боже мой, сигурно е ужасно трудно! Каза, че е трябвало да му кажа от самото начало. Не можел да разбере как съм могла да си мълча през цялото това време. Крещя ми.
Домакинята им ги погледна.
— Никога досега не ми беше крещял.
— Да повикам ли някого? Да се обадя ли на лекаря ви? — попита полицайката и стана, а Ерлендур я изгледа слисано.
— Не, всичко е наред — отговори Катрин. — Няма нужда. Просто съм недоспала. Ще се оправя. Седнете, скъпа. Всичко ще се оправи.
— Какво точно казахте на съпруга си? — попита инспекторът. — Разказахте му за изнасилването ли?
— Исках да му го кажа през всичките тези години, но все не можех да събера сили. Не казах на никого за този инцидент. Опитвах се да го забравя, да се преструвам, че не се е случило. Често ми беше трудно, но някак си успявах. После дойдохте вие и аз ви разказах всичко. Почувствах се по-добре. Сякаш огромен товар падна от раменете ми. Открих, че най-накрая мога да говоря открито и че това, което правя, е правилно. Дори и след всичкото това време.
Жертвата на Холберг замълча.
— Значи съпругът ви се е ядосал, защото не сте му казали за изнасилването, така ли? — попита Ерлендур.
— Да.
— Не се ли опита да ви разбере? — попита Елинборг.
— Каза, че е трябвало да споделя с него. Разбирам го. Каза ми, че той винаги е бил честен с мен и не заслужава такова отношение.
— Аз пък не го разбирам — отбеляза инспекторът. — Бях останал с впечатлението, че Алберт е много добър човек. Бих сметнал, че по-скоро ще се опита да ви успокои и ще остане с вас, вместо да изхвърчи през вратата.
— Знам — въздъхна Катрин. — Може би не му го казах по подходящия начин.
— Подходящ начин ли? — възкликна Елинборг, без дори да се опиша да скрие възмущението си. — Няма подходящ начин да кажеш на някого такова нещо!
Възрастната жена поклати глава.
— Не знам. Кълна се, че не знам.
— Казахте ли му цялата истина? — попита Ерлендур.
— Казах му всичко, което казах и на вас.
— И нищо повече?
— Не.
— Само за изнасилването ли?
— Само! — повтори Катрин. — Само! Сякаш това е малко! Сякаш не му беше достатъчно тежко да чуе, че съм била изнасилена и никога не съм му казала… Не е ли достатъчно?
Настъпи кратка тишина.
— Не му ли казахте за най-малкия си син? — попита накрая Ерлендур.
Катрин изведнъж го погледна свирепо.
— Какво за малкия ни син? — процеди тя през зъби.
— Кръстили сте го Айнар — рече инспекторът, който се бе запознал с подробната информация за семейството, събрана от Елинборг предишния ден.
— Какво за Айнар?
Ерлендур я изгледа многозначително.
— Какво за Айнар?
— Той е ваш син — поясни детективът. — Но не е син на баща си.
— Какви ги говорите? Как така не е син на баща си? Разбира се, че е син на баща си! Кой син не е син на баща си?
— Съжалявам, че не се изразих достатъчно точно. Той не е син на бащата, когото смята за баща — спокойно каза инспекторът. — Син е на мъжа, който ви е изнасилил. Той е син на Холберг. Казахте ли го на съпруга си? Затова ли си е тръгнал по този начин?
Катрин остана безмълвна.
— Казахте ли му цялата истина?
