За миг устните му се свиха и погледът му придоби онзи твърд, остър, метален и неразгадаем блясък, всяващ страх у всички, които не му вярваха или се страхуваха от него. Сипънс се изпъчи и застана мирно. Той беше дребен мъж, не повече от метър и шестдесет, но допълваше ръста си с обувки на висок ток и цилиндър, който сваляше само пред Каупъруд. Беше облечен с дълго и широко палто с двойно закопчаване, което според него увеличаваше ръста му и му придаваше внушителност.
— Благодаря, шефе — каза той. — Знаеш, че и в ада бих отишъл заради теб.
Устните му потръпваха, тъй като бе дълбоко разтърсен не само от вярата и похвалата на Каупъруд, но и от всичко, което трябваше да преживее през последните няколко месеца, а и през годините на съвместната им работа.
— Този път няма да се ходи в ада, Де Сото — каза Каупъруд, спокоен и усмихнат. — Вече го направихме тук, в Чикаго, и няма защо да го повтаряме. И ще ти кажа защо. Искам да поговоря с теб за Лондон и неговото метро и за възможността аз да направя нещо там.
Тук той спря и посочи леко и вежливо на Сипънс да седне на стола, който бе най-близо до него, а Сипънс, потресен от самата възможност да се заемат с нещо толкова различно и интересно, стоеше със зяпнала уста.
— Лондон! Не може да бъде, шефе. Чудесно! Знаех си, че ще направиш нещо, шефе. Знаех си. Не мога да ти опиша как се радвам! — Докато той говореше, лицето му постепенно грейна, сякаш осветено отвътре от лампа, а пръстите му се свиваха и разпускаха. Той се понадигна, после пак седна, а това при него бе сигурен знак за голямо вълнение. И докато гледаше Каупъруд с безрезервно възхищение, но и предпазливо, Сипънс подръпваше гъстия си засукан мустак.
— Благодаря, Де Сото — каза тогава Каупъруд. — Знаех си, че може да те заинтересува.
— Да ме заинтересува ли, шефе! — възкликна Сипънс. — Та ти си осмото чудо на света. Още не си се оправил с тия чикагски негодници и ето готов си да се захванеш с такова нещо! Това е чудесно! Винаги съм знаел, че никой не може да те срази, но все пак си мислех, че малко ще клекнеш след този, последния провал. Ама не и ти, шефе. Аз да бях, до сега да съм взел-дал. Знам си го. Да си призная, щях Да се откажа веднъж завинаги. Ама не и ти! Сега ми кажи едно — какво искаш да направя, и аз веднага ще го направя! И никой нищо няма да разбере, стига да речеш, шефе.
— Да, това е едно от условията, Де Сото — каза Каупъруд. — Тайната и практичният ти нюх за всичко, свързано с градския транспорт. Добре ще ми послужи за тази моя йона идея, ако реша да я осъществя. И никой от двама ни няма да загуби от това.
— Не говори така, шефе, недей — продължи Де Сото, развълнуван до крайност. — Това, дето съм го получил от теб, ми стига, ако ще и до края на живота си да не ми дадеш и цент. Кажи ми само какво искаш и аз ще направя всичко, което е във възможностите ми, или пък ще се върна и ще ти заявя, че не е по силите ми.
— Това последното още не съм го чувал от теб, Де Сото, и не ми се вярва някога да го чуя пак. Но ето накратко за какво става дума. Преди около година, когато ние всички бяхме заети с подновяване на концесията, тук дойдоха двама англичани от Лондон, които представяха някакво лондонско сдружение. По-късно ще ти изложа и подробностите, но накратко въпросът стои така…
И той му разказа накъсо за разговора си с Грийвс и Хеншоу и завърши с това, за което непрекъснато си мислеше.
— Както виждаш, Де Сото, доста са закъсали с тези вече похарчени суми. Близо половин милион долара са отишли за какво — за концесия за линията, дълга четири-пет мили. А за да бъде рентабилна, тя трябва да получи права за движение и върху другите отсечки. Те самите го признаха. Сега ме интересува следното: трябва да разузнаем всичко не само за лондонското метро, но и за възможността да се построи една по-голяма мрежа. Знам, че ме разбираш — мрежа с отсечки, които да са рентабилни и да осъществяват връзка с други райони, където още няма линии. Разбираш ли ме?
— Напълно, шефе!
— Освен това — продължи той — ми трябват карти с общия план и е подробно описание на града, неговия транспорт — надземен и подземен, откъде започват линиите и къде свършват, а също, ако е възможно, геоложки карти и данни за почвите. Също така за районите, до които стигат, какви хора живеят там сега и какви ще живеят евентуално в бъдеще. Ясно ли е?
— Напълно, шефе, напълно!
— Искам също да знам в чии ръце са концесиите за строежа на съществуващите линии — мисля, че те ги наричат „актове“, — какви са сроковете им, дължината им, кои са собствениците и кои са акционерите с най-голям дял, какво е управлението им, колко носят акциите — всъщност всичко, което би могъл да разбереш, без да привличаш много вниманието върху себе си и в никакъв случай върху мен. Нали разбираш защо е нужно това?
— Разбирам, шефе, и още как.
— Освен това, Де Сото, искам да знам всичко за заплатите на хората, за производствените разходи, свързани със съществуващите линии.
— Добре, шефе — откликна Сипънс, вече обмисляйки как ще се заеме за работа.
