— Стига! — помоли я той. — Да не спорим! Остави ме да се изкажа, мила. След като навремето съм я обичал толкова много, тя не разбира защо да не продължа да я обичам. Страхувам се, че болката й вече се е превърнала в нещо като омраза или поне тя се опитва да си го втълпи. Най-лошото е, че всичко е •свързано с гордостта й от това, че е моя жена. Тя иска да блести в обществото, и аз го исках в началото, защото си мислех, че е добре и за двама ни. Но скоро установих, че Ейлийн не е достатъчно умна. Отказах се от опитите си в Чикаго. Реших, че много по-важен е Ню Йорк, град, достоен за богаташи. Затова рекох да опитам там. Почнах да си мисля, че може би няма да искам да изживея живота си с Ейлийн и, ако щеш вярвай, това стана, след като видях снимката ти в Луисвил — тази, която ми е в джоба. Едва след това реших да построя къщата в Ню Йорк и тя да бъде едновременно и художествена галерия, и дом. А сетне, ако все пак някога проявиш интерес към мен…
— Значи палатът, в който никога няма да живея, е бил построен за мен — каза Беренис замислено. — Странно!
— Такъв е животът — отвърна Каупъруд. — Но ние можем да бъдем щастливи.
— Знам — каза тя. — Просто си мислех колко е странно. В никакъв случай няма да тревожа Ейлийн.
— Знам, че си и мъдра, и великодушна. Сигурно ще се справиш много по-добре от мен с положението.
— Смятам, че ще мога — отвърна Беренис спокойно.
— Като махнем Ейлийн, остават вестниците. Те непрекъснато вървят по петите ми. Само да подушат тази работа за Лондон — стига да се заема с нея, — ще вдигнат шум до бога! А веднъж свържат ли името ти с моето, ще те гонят, както ястреб гони пиленце. Има едно разрешение — да те осиновя или да разправяме в Лондон, че съм ти настойник. Това ще ми даде правото да съм с теб, уж се грижа за деловите ти неща. Как мислиш?
— Ами да — каза тя бавно. — Не виждам друг начин. Но тази идея за Лондон трябва много внимателно да се обмисли. Нямам предвид само себе си.
— Разбира се — отвърна Каупъруд. — Но ще се оправим, стига да имаме мъничко късмет. Сега е важно едно — да не ни виждат много-много заедно. Най-напред трябва да помислим как да отвлечем вниманието на Ейлийн. Защото тя естествено знае за теб. Тъй като често гостувах на теб и на майка ти в Ню Йорк, Ейлийн отдавна подозира, че между нас има нещо. Нямаше как да ти го кажа — ти май много-много не ме харесваше.
— Много-много не те познавах — поправи го Беренис. — Ти беше твърде голяма загадка.
— А сега?
— Опасявам се, че си не по-малка загадка отпреди.
— Не ми се вярва. А за Ейлийн нищо не мога да измисля. Тя е толкова подозрителна. Съгласна е да търпи, стига да не напускам страната и да се явявам от време на време в Ню Йорк. Но ако замина и почна да се застоявам в Лондон, а и вестниците пишат за това… — той замълча, като размисляше.
— Страхуваш се, че ще се разприказва? Или ще те проследи и ще прави сцени? Нещо такова ли?
— Трудно е да се каже какво ще направи. Ако има някакво развлечение, може и нищо да не направи. От друга страна, особено след като почна да пие през последните няколко години, тя е способна на всичко. Преди няколко години при един от изблиците й се напи от мъка и се опита да се самоубие. — Беренис се намръщи. — Попречих й, като разбих вратата и успях да я разубедя.
Той й описа сцената, но не й даде да разбере колко неотстъпчив е бил.
Беренис го изслуша, убедена най-сетне в безпаметната любов на Ейлийн, което означаваше още един трън в неизбежния й трънен венец. Само че, размишляваше Беренис, жената на Каупъруд с нищо не можеше да го промени. А що се отнасяше до нея самата и до желанието й да си отмъсти на обществото.. не, тя наистина обичаше Каупъруд. Той й действаше като силен опиат. Чарът му — физически и духовен — бе огромен, всъщност неотразим. Сега важното беше да продължат градивната си връзка, без да причиняват нова мъка на Ейлийн.
Тя помисли малко и каза:
— Сериозен проблем, нали? Но ние имаме известно време, за да го обмислим. Да го оставим за ден-два. Все едно, аз нито за миг не забравям за нея — Беренис погледна Каупъруд с големите си, замислени и ласкави очи, на устните й играеше лека, но ведра усмивка. — Двамата заедно ще се справим, сигурна съм.
Тя стана от стола до камината, отиде при него, седна в скута му и започна да му роши косата.
— Не всички проблеми са финансови, а? — каза насмешливо, като докосна челото му с устните си.
— И още как — отвърна той весело, зарадван от ласкавото й съчувствие и подкрепа.
Тъй като предишния ден бе паднал дълбок сняг, Каупъруд предложи да се повозят с шейна, чудесно развлечение, с което да завършат деня. Той знаеше една хубава гостилница на Норт Шор, където можеха да вечерят край езерото, под зимната луна.
След като се върна късно през нощта, Беренис седна сама край камината в стаята си и пак се размисли. Вече беше изпратила телеграма на майка си да пристигне веднага в Чикаго. Щяха да отседнат двете в един хотел в Норт Сайд. Когато майка й дойдеше, тя щеше да й обясни какво смятат да предприемат с Каупъруд.
