Но най-много я тревожеше Ейлийн — сама в палата в Ню Йорк, загубила завинаги младостта, ако не и красотата си, а неотдавна, както бе забелязала Беренис, натрупала и килограми, без да се тревожи от това. Облеклото й също бе по-скоро скъпо и разкошно, отколкото подбрано с вкус. Годините, външният вид и тесният кръгозор — всичко това не й даваше възможност да се мери с жена като Беренис. Но аз никога няма да съм жестока, каза си тя, колкото и отмъстителна да бъде Ейлийн. По-скоро ще съм възможно най-великодушна и няма да допусна ни най-малката жестокост или дори нехайство спрямо нея от страна на Каупъруд, стига да ги забележа навреме. Всъщност Беренис съжаляваше Ейлийн, много я съжаляваше, защото знаеше колко жестоко е наранено изоставеното й сърце, защото и тя самата, макар да бе млада, бе страдала заедно с майка си. и техните рани още не бяха зараснали.
Затова реши, че сега истината е една — тя да играе възможно най-незабележимата роля в живота на Каупъруд. Да, ще бъде с него, защото такова е голямото му, макар и смътно желание и голямата му жажда, но ще гледа да не я забелязват. Нима няма някакъв начин да се отвлече вниманието на Ейлийн от болката й, за да не мрази тя Каупъруд, а щом узнае всичко, и самата Беренис.
Първо потърси изход в религията или по-точно си помисли дали няма някой свещеник, чиито религиозни съвети да помогнат на Ейлийн. Винаги ще се намерят такива благоразположени, макар и пресметливи души, които с радост ще се погрижат за нея срещу добра награда или надеждата, че ще бъдат споменати в завещанието. Тя си спомни за един такъв човек в Ню Йорк — преподобния Уилис Стийл, енорийски пастор в черквата „Свети Суидин“ в Нюйоркската епархия. Неведнъж бе посещавала неговата черква не толкова, за да се моли, колкото да помечтае под семплите й сводове и да послуша приятната проповед. Преподобният Уилис бе на средна възраст, изящен, привлекателен, с меки маниери и много светски блясък, но явно без пари. Беренис си спомни как той веднъж я бе заговорил, но мисълта за него само я накара да се усмихне и тя се отказа от тази идея. Но във всеки случай някой трябваше да се погрижи за Ейлийн.
Изведнъж Беренис се сети — защо не един от онези приятни безделници, които така често се срещаха в нюйоркското общество. Такъв човек би се наел срещу добра сума или издръжка да създаде около Ейлийн доста весело, па макар и малко неподходящо за нея обкръжение, което да я развлече поне за момента. Но как да се намери такъв човек и как да му се направи предложението?
Беренис реши, че тази идея е твърде тънка и твърде цинична, за да я предложи на Каупъруд. Но, от друга страна, бе твърде ценна, за да не бъде използвана. Може би е най-добре да му я подхвърли майка й. А той, съзре ли веднъж такъв изход, веднага ще се заеме с практическата част.
Каупъруд веднага се сети кого да изпрати в Лондон, за да разузнае всичко — да огледа местата и да види какви са финансовите възможности на Лондонското метро — Хенри де Сото Сипънс.
Бе го открил още преди години, когато Сипънс му бе оказал неоценима помощ в преговорите за правата за прокарване на газопроводи в Чикаго. С парите, спечелени от договора, Каупъруд завзе чикагските трамваи и включи Сипънс и в тази сделка, тъй като се беше убедил, че този човек има истински талант да разузнава какви са възможностите и да организира всякакви предприятия в общественото обслужване. Сипънс бе човек нервен и раздразнителен, лесно излизаше от кожата си и невинаги се държеше тактично, но, от друга страна, му бе напълно верен и притежаваше неотразима американска пробивност, която понякога дразнеше, а понякога се оказваше извънредно ценна.
В момента Сипънс смяташе, че Каупъруд е претърпял почти фатален крах, след като не е успял да си поднови концесиите. Не виждаше как той въобще ще си върне някога доброто име сред местните финансисти, които бяха вложили пари в неговото предприятие и сега щяха да понесат загуби. От онази вечер на поражението Сипънс очакваше неспокойно срещата с Каупъруд. Какво да му каже? Как да изрази съчувствие към човек, който допреди седмица е бил един от непобедимите финансови великани на света?
Сега обаче още на третия ден след поражението Сипънс получи телеграма от един от секретарите на Каупъруд с молба да посети бившия си работодател. След като се срещна с него й го видя такъв весел, сияещ, преливащ от добро настроение, Сипънс така и не повярва на очите си.
— Е, как си, шефе? Радвам се да те видя така добре.
— Както никога, Де Сото. А ти как си? Готов на всичко?
— Е, ти си ме знаеш, шефе. Винаги съм стоял до теб. Ти само ми кажи.
— Знам, знам, Де Сото — отвърна Каупъруд с усмивка. И наистина любовта на Беренис му бе компенсирала загубата и той усещаше, че най-великите страници от живота му тепърва ще бъдат разгърнати и написани, затова бе изпълнен не само с надежда, но и с доброта към всички. — Искам да ти възложа нещо. Повиках теб, Де Сото, защото ми трябва човек, на когото да мога да разчитам и който да пази тайна. Този човек си ти.
