— Смяташ ли, че би могла да разпознае някого от това разстояние? — попита Лейк.
— Не съм сигурна — каза Блох.
Тя остана загледана в прозореца, опитвайки се да пресметне колко отдалечена е била госпожа Броудър от случващото се. Беше ѝ трудно да се съсредоточи. Едва се сдържаше да не се метне на колата и да отпраши. Да търси. Да обикаля из улиците, докато открие Кейт. Това би било напълно безсмислено, но поне щеше да прави нещо. Да се движи.
Пое си дълбоко дъх. Трябваше да помисли. Където беше скривалището на Пясъчния човек, там се намираше и Кейт сега. Нужно ѝ беше фокусиране, а не движение. Огледа се наоколо, видя най-близката улична лампа, направи снимки с камерата на телефона си и ги изпрати на Еди — за всеки случай. Той можеше да извлече много нещо от нищо и би било по-добре да има поне няколко снимки от улицата.
— Да огледаме вътре — предложи Лейк и извади от джоба си връзка ключове.
— Откъде имаш ключове за къщата на Нилсен? — попита Блох.
— Нямам, това са си моите ключове.
Преди да предприеме каквото и да било, той огледа бравата. Видя същия кръгъл белег от металорежещ инструмент върху ключалката.
— И тук е провъртял патрона с бормашина — каза Лейк, после избра един ключ от връзката си и се опита да го вкара в ключалката.
С малко побутване и подръпване успя да го намести докрай, после го завъртя без усилие и отвори вратата. Провъртането на патрона с онази специална бормашина не бе повредило механизма, но го бе разхлабило до такава степен, че вратата можеше да се отключи и с пиличка за нокти.
Домът изглеждаше като снимка на заглавната страница на сайт за ексклузивни имоти. Бели стени, пастелни цветове, полиран паркет. Подредено с много вкус. Върху салонната масичка във всекидневната вляво имаше семейна снимка. Блох се спря да я разгледа.
Две хубави деца — момче и момиче, с не много голяма разлика във възрастта. Широко усмихнати и двете, без сянка на стеснителност — изпълнени с радост, щастие и любов. Само децата се усмихват така. Робърт беше на пет. Ели — на осем. Тази снимка едва ли бе направена много преди Пясъчния човек да се намеси в живота им.
А зад тях бяха родителите им. Тобаяс Нилсен беше гладко избръснат, с двеставатова усмивка, каквато може да се види само в реклама на паста за зъби. Очите му бяха светли и искрящи и макар да беше на четиресет и пет, нямаше нито една бръчица. Притежаваше няколко ресторанта в Манхатън, а като странично занимание купуваше и продаваше недвижими имоти. Всяка година даваше парти за близки приятели. Двамата със съпругата му Стейси бяха истински нюйоркски светски знаменитости. Стейси беше още по-красива. Дълга златистокестенява коса се спускаше покрай едната ѝ буза, подчертавайки кораловото сияние на кожата. Дребните несъвършенства не отнемаха нищо от хубостта ѝ. Дясната ѝ вежда беше разсечена на две от белег, който нарушаваше симетрията на лицето ѝ, но не отслабваше нейния чар. Беше по-млада от Тобаяс. Пясъчния човек бе отнел живота ѝ едва на трийсет и четири.
Блох прекоси всекидневната и стигна до голямата кухня; вниманието ѝ привлече задната врата. Беше от масивен дъб с две тежки резета. Едно отгоре, което се захващаше за тавана, и едно отдолу, което влизаше в пода. Дори да бе провъртял патрона на бравата, Пясъчния човек не би могъл да преодолее тези две препятствия. Блох отвори задната врата и се озова в тесен покрит пасаж. Кофите за боклук бяха подредени под плексигласов навес. От дясната страна имаше тухлена стена; пасажът завиваше наляво и извеждаше на улицата. По ключалката на задната врата нямаше следи от взлом. Пясъчния човек бе проникнал в къщата през главния вход. В останалите помещения на първия етаж нямаше нищо друго интересно и Блох последва Лейк нагоре по стълбите.
На втория етаж имаше стая за игри, баня и голямо ателие. Като архитект, Стейси бе работила най-вече от вкъщи. На третия етаж имаше още една баня, семейна спалня и две детски стаи една срещу друга. Двамата се насочиха към спалнята в дъното на коридора.
Голямото легло си беше на мястото. В центъра на матрака имаше огромно петно. Беше с овална форма, странно наподобяваща корема на гигантски черен паяк.
Блох отиде до прозореца и погледна навън. От мястото ѝ се виждаше вътрешността на малкото жилище на госпожа Броудър. Тя извади айпада от раницата си, включи го и прегледа набързо кадрите от убийството на семейство Нилсен, като търсеше конкретно снимки на жертвите, така както ги е открила полицията.
Не е лесно да гледаш лица на мъртъвци. Но взирането в лицата на жертвите на насилствена смърт е нещо различно. За Блох това не беше ново преживяване. Тя бе обучена да се абстрахира от ужаса, за да вижда детайлите и уликите. Всяко убийство разказваше история.
