След като бе упоил децата, той бе издърпал леката завивка до брадичките им. Полицаите ги бяха открили със затворени очи и първоначално ги бяха взели за мъртви. Поне така си бе помислил първият, пристигнал на местопрестъплението — младежът, който по-късно се беше самоубил. Когато момиченцето се събудило и тръгнало със залитане към спалнята на родителите си, заварило там полицай, вперил поглед в майка му и баща му, които лежали окървавени. И двете деца не били на себе си от шока.
Тобаяс имаше огнестрелна рана отляво на носа. Изходната рана беше на темето му, което показваше, че е бил застрелял в легнало положение, а стрелецът е бил наведен над него. По тялото на Стейси имаше множество прободни рани. Според съдебния лекар всяка от тях би могла да предизвика смърт за броени секунди. Бяха открити в леглото си с извадени очи и пясък, насипан в раните и очните им орбити.
— Защо семейство? — попита Лейк.
Анализаторите на ФБР, включително Дилейни, смятаха, че имат отговора на този въпрос.
Той вдигаше залога. Поемаше по-големи рискове, за да покаже на света силата си.
Блох виждаше логиката в това, но нещо я смущаваше.
— Оставил е децата живи. Като се е погрижил да не пречат. Застрелял е бащата в лицето, но е използвал нож за майката. Оставам с впечатление, че целта са били съпрузите. Децата са били просто подробност.
— Защо точно това семейство?
— Не знам — отвърна тя и закрачи замислено из стаята.
— Не е лесно да се проникне в тази къща — каза Лейк. — Влязъл е през главния вход. Улицата е много оживена и е рискувал да го забележат. Всъщност госпожа Броудър наистина го е видяла да оглежда мястото заедно с някаква жена.
Нещо в размишленията на Лейк ѝ се стори важно. Докато го слушаше, усети как по кожата ѝ преминават тръпки.
— Я повтори — каза тя.
— Какво?
— Това, което изрече току-що. Повтори го.
— Амиии… тази къща е доста добре защитена и се вижда от много прозорци наоколо. Той е поел ужасен риск, като е…
— Не! — прекъсна го Блох. В гласа ѝ се долавяше раздразнение.
— По-полека, да обмислим внимателно нещата.
— Не мога по-полека. Той ми отне приятелката. Трябва да действаме бързо. Ти каза и нещо друго за тази къща.
— О, че е трябвало да мине през главния вход, което е сериозен риск за…
— Това е — кимна Блох, излезе от стаята и заслиза бързо по стълбите.
— Кое? Какво имаш предвид? — попита той.
Блох не отговори; тя вече беше в кухнята и изчакваше Лейк да я настигне.
— Ако трябваше ти да проникнеш в тази къща, как би го направил?
— Единственият възможен начин е през глав…
Лейк замръзна на място.
— Главният вход е
Но Блох не го слушаше. Тя вече говореше по телефона с Еди.
— Господин Флин, желаете ли да изнесете встъпителната си пледоария сега, или ще я отложите за по-късно? — попита съдия Стоукър.
В съдебната зала се възцари тишина. След ромона от гласове, изпратил пледоарията на Уайт, и въпроса на Стоукър към мен мълчанието беше всепроникващо като желе. Някакво плътно нищо, което изпълваше въздуха. Пълно отсъствие на звук. Или поне така ми се струваше.
Главата ми щеше да се пръсне, хиляди проблеми се блъскаха с грохот в мозъка ми.
— Еди, така не помагаме на Кейт. Стани и се обърни към заседателите — прошепна Хари.
— И какво да им кажа?
— Просто повтори онова, което ни прочете Кейт.
Станах, отпих продължително от чашата с вода и я оставих обратно на масата. Токовете на обувките ми отекваха като удари на барабан по пода и звукът изпълваше бездната от тишина. Погледнах надолу и видях, че се намирам в центъра на залата с лице към ложата на журито. Вляво от мен беше съдията, вдясно — всички останали. Огледах едно по едно лицата на съдебните заседатели. Някои от тях като Етел Горман не криеха отвращението си. То беше изписано върху стиснатите ѝ устни и малките ѝ като топлийки черни очи.
