Докато мислеше съсредоточено, Макгий потупваше папката в коляното си.
— Какво ще кажеш да ти уредя среща с директора?
Райън се изсмя.
— Директорът на централното разузнаване е известен тиранин. Страшно мрази да се нарушава йерархията. Просто ще хвърли папката обратно на Дъркин и ще залепи розово листче на гърба ми само за да му е по-лесно да ме прободе с ножа си.
— Не говоря за директора на централното разузнаване, а за друг директор — шефа на НР.
— Искаш да кажеш ДНР — директора на националното разузнаване, така ли?
Макгий кимна.
— Как си се сдобил с подобна връзка?
— Аз съм много важен човек.
— Прав си — засмя се Райън.
— Да оставим шегата настрана, мога да уредя среща с ДНР, проявяваш ли интерес?
— Защо мислиш, че няма да ме изрита обратно при нашия директор? Който на свой ред ще ме уволни за това, че не спазвам реда.
— Защото ще си под моя закрила.
— И как по-точно?
— Отдавна се познавам с ДНР, а и ми дължи услуги. Ще се погрижа да те изслуша.
— В такъв случай ще отида.
Макгий се наведе през бюрото, за да вземе телефонната слушалка, и кимна с глава на Райън да излезе от кабинета му.
— Дай ми двайсет минути.
Тя кимна и се изправи, за да отиде в коридора отвън. Докато идваше да се срещне с Макгий, бе убедена, че постъпва правилно. Това чувство не я напусна и докато влизаше при него. Само че сега ѝ казаха да излезе и това чувство се смени — новата тревога я вълнуваше дори повече от това да я сдъвчат за нарушаване на йерархията или даже от възможното уволнение.
Боеше се, че каквито и конци да дърпа сега нейният ментор, това вече беше без значение, защото са твърде недостижими за нея.
Харват натисна спирачката пред очуканата тухлена постройка на склада и погледна нагоре към покрития с ръжда номер над входната врата, за да се увери, че е открил адреса, даден от Стареца. Беше пристигнал там, където трябва.
Макар да нямаше навика да държи ценни вещи в спортния си джип, той бързешком огледа седалките, за да се увери, че не е оставил нещо отгоре. Кварталът не беше от най-престижните градски райони и последното, което би желал, бе да подмами някой минаващ хлапак набързо да разбие и да ограби колата му.
Готвейки се да излезе от джипа, опипа оръжието си. Беше убеден, че една от причините столицата да бъде толкова опасна е, че обитателите ѝ нямаха право да се защитават при нападение и да носят оръжие законно. Престъпниците знаеха това и се възползваха всячески. Привърженик на теорията, че е по-добре да бъдеш съден от дванайсет души, вместо да бъдеш носен от шестима, Харват ходеше навсякъде със своя 45-калибров „Хеклер и Кох USP Compact“ в направен по поръчка кобур, здраво закрепен зад десния хълбок. Едно от малкото изключения беше следобедът, когато от летището отиде направо в сградата на федералния резерв. Според правилата на техния занаят всички оръжия, използвани в чужбина, си оставаха зад граница.
Правилата, по които живееше Харват, му служеха добре. Някои от тях се вписваха в обстоятелствата по-трудно се от други. Максимата му, че идеално престъпление няма, бе едно от тях. Все едно дали е терористична атака, отвличане или убийство, винаги оставаха следи. Но в случая с похитените кандидат-председатели на федералния резерв се оказа, че е много трудно такива да бъдат открити.
С помощта на Стареца Харват беше превърнал кабинета си в импровизирана военна квартира, където официално сложиха начало на разследването си. Започнаха с това, което според очакванията на Харват беше най-краткият и лесен път за откриване на потенциалните заподозрени — интернет.
Знаеше твърде малко за федералния резерв, но беше наясно, че неговите критици са доста речовити. Гласовете им обхващаха най-широкия диапазон на регистъра — от научни светила до лидери в света на бизнеса и от членове на Конгреса до обикновени граждани. Той използва всички комбинации от думи, които му дойдоха на ум. Започна да търси с родовото понятие „Синове на свободата“ и благодарение на историческата му значимост беше възнаграден с над един милион потенциални отговора.
Опита се да стесни търсенето, като добави съчетанието „федерален резерв“ и в резултат получи само около тринайсет хиляди възможности. Към това написа едно по едно и имената на отвлечените кандидати и се сблъска с информационна стена. Колкото и да се стараеше, така съставеното съчетание не се появяваше никъде, във всеки случай не и публично в мрежата.
Изтри „Синове на свободата“ и въведе имената на заложниците до думите „федерален резерв“. Опита се дори да прибави и цитата на Хенри Хазлит, че днешният ден вече е „утре“, което лошите икономисти вчера ни убеждаваха да пренебрегнем. Резултатът беше пъстра смесица от разнородни препратки, които не ставаха за нищо. Никой, поне не и в мрежата, не съобщаваше, че някоя от жертвите е наранена, камо ли убита.
Харват реши да се обърне към полицейските регистри. Сто пъти прерови досието на Клер Маркорт. Имаше усещането, че нещо там му убягва, но не се сещаше какво.
