Противно на инструкциите, беше решил да не му сложи парализиращия препарат. Мечтаеше жертвата му да се мята и да се блъска. Държеше, когато откриеха тялото, да е видно, че човекът се е съпротивлявал и колко болезнена е била смъртта му.
Убеди се, че спирачките под металния сандък са здраво закрепени и той няма да се помести, и се залови да задейства системата от лебедки, с която повдигна първата кофа с вряла течност.
Само след миг тя бе на правилната височина, малко над ръба на сандъка. С помощта на големи клещи той подпря дъното и изля врящото съдържание вътре.
Голият мъж се сгърчи и запищя в агония. Убиецът придвижи сръчно следващата кофа и изля и нея.
Металният сандък беше направен от дебела стомана и задържаше топлината на течността достатъчно дълго, а нито един от заварените шевове по ъглите не пропусна и капка навън.
Изпразването на останалите кофи му отне точно осем минути и половина, трябваха му още само пет, за да почисти всички следи. Косата и дрехите му воняха ужасно, както и всичко в малкия апартамент. Това обаче беше нищо в сравнение с миризмата, която много скоро щеше да се разнесе.
Убеден, че сцената е точно такава, каквато иска, той излезе навън, затвори вратата на апартамента след себе си и се качи във вана. Погледна часовника си и бръкна в раницата за малък ръчен скенер. Включи го и го остави на седалката до себе си. Запали колата. Усмивка разтегна лицето му, докато слизаше от тротоара. На заспалата сега Гардън Корт Стрийт много скоро щеше да кипи голямо оживление.
Плешивият оперативен работник, който наблюдаваше къщата, бе дебеловрат, с широки рамене и пръсти на ръцете, които напомняха по-скоро свързани в единия си край наденици. Определено не бяха ръце на хирург или пианист, но въпреки това той умееше да борави с тях доста сръчно. Иначе нямаше да достигне до позицията, която заемаше сега.
Посегна към телефона, който вибрираше на седалката до него, и апаратът заприлича на детска играчка, попаднала в бейзболна ръкавица.
— Самюъл на телефона — лаконично се представи той.
— Промяна в назначението. Приоритет едно — съобщиха отсреща.
— Същите цели? — попита Самюъл, без да сваля очи от къщата.
— Не.
— Може ли да попитам коя е новата?
— Всичко е в плика. Знаеш къде да търсиш.
— Кога?
— Сега — рече гласът. — Изпращам хора да те сменят. Ще бъдат там всеки момент.
— Разбрано — отвърна Самюъл и прекъсна връзката. След по-малко от десет минути друг черен линкълн „Таун Кар“ спря до отсрещния тротоар и изгаси фаровете си. Светлините се включиха миг след като бяха изгасени. Смяната му беше пристигнала. Самюъл запали колата, огледа се и потегли.
В трета кола малко по-нагоре по улицата седяха двама души, които станаха свидетели на пристигането на смяната.
— Видя ли ги? — попита Макгий. — Няма:
— Прав си — съгласи се Райън. — Не е тук за някой късен полет от летището. Включили са всички членове на екипа в наблюдения. Следят дали Тара ще се появи.
— Или да я последват, ако тръгне нанякъде — отбеляза Макгий и погледна часовника на таблото. — Твой ред е. Какво искаш да правиш?
Нямаше нужда Райън да обмисля следващата им стъпка. Чудесно знаеше каква да е тя.
— Следвай го.
— Разбрано — отвърна Макгий.
Пусна две коли да минат пред тях и тръгна след черния линкълн.
Това бе единственият им ход в този момент. Само него Фил Дъркин нямаше как да предвиди.
Има много сходни черти между шпионажа и играта на шах — освен да си най-добрият, съзнанието ти трябва да е тренирано така, че да виждаш полето на действие във всичките му измерения. Повече от очевидно бе, че от всички бивши свои колеги от екипа Райън ще избере да се свърже именно с Флорентино. Не само го бяха предвидили, но и се бяха подготвили за това. И двамата с Макгий си дадоха сметка каква голяма грешка бяха допуснали.
В този случай Макгий, изглежда, не бе научил докрай урока си. Настояваше да потърсят някой друг от екипа, като се постараят да са по-внимателни. Що се отнася до Райън, „по-внимателни“ не беше решение. Трябваше да са по-хитри. Никакъв смисъл нямаше да се опитват да уловят още една газела от опашката на стадото, ако хищник се крие в храстите в очакване да скочи при следващия ти ход.
Планът на Райън бе да изчака, докато хищникът напусне укритието си, и едва тогава да скочи. Но дали човекът зад волана на черния линкълн беше техният хищник? Не можеше да е сто процента сигурна, макар че вътрешният ѝ глас подсказваше, че са на прав път, а той рядко я подвеждаше.
Шофьорът пред тях направи множество обиколки, за да се увери, че не го следят.
— Този тип не е съвсем бос в занаята — отбеляза Макгий.
— Още едно потвърждение, че не сбъркахме, като го последвахме — съгласи се Райън. — Само гледай да не го изпуснеш.
