Проследи ги как се споглеждат, после обърнаха очи към него и взеха да се отдалечават. Жената се спря да вдигне торбичката си. Уайс само поклати глава и зацъка с език, давайки ѝ знак да не се опитва дори. Достатъчно неприятно беше, че го събудиха, но поне можеше да се погрижи това да не се случи на още някого.
Нямаше представа дали това, че ги принуди да почистят, щеше да даде някакъв резултат. По-скоро — не, но Уайс бе убеден, че беше прав да настоява за това. Толкова малко хора си правят труда да свършат онова, което се полага.
Вдигна кофата и се прибра заедно с метлата и лопатата.
Усети присъствието на чуждия човек миг преди онзи да излезе от сянката с насочен към гърдите му пистолет.
— Добро утро, доктор Уайс.
Уайс благоразумно не понечи да извади беретата си. Щеше да е проснат мъртъв на земята, преди да успее да го свали от колана. Вместо това отговори любезно:
— Драго ми е да те видя отново, Самюъл.
— Всичко освен боксерките? Сериозно ли говориш? — попита Уайс, след като предпазливо, макар и с неохота предаде оръжието си и фенера.
— Моля, приеми го като знак на уважение — отвърна Самюъл, но продължаваше да стои все така почти скрит в сумрака, на безопасно разстояние.
— Ако наистина искаш да ми покажеш уважението си, Самюъл, защо не ми кажеш защо си тук?
— Ще имаме много време за разговор, доктор Уайс. В момента ще бъда благодарен, ако ми съдействате.
Уайс се подчини. Свали обувките, дънките, фланелката и с вдигнати нагоре ръце се обърна с лице към Самюъл. Наемникът му нареди да извърне лице от него, изви ръцете му назад с дланите нагоре. Нареди също да гледа към тавана и да се наведе напред. Да разтвори крака широко, толкова широко, че Уайс почти загуби равновесие. Точно в този миг Самюъл нанесе първия си удар.
Първата гривна на белезниците стисна китката му толкова бързо, че дори да искаше, Уайс не би могъл да реагира. Болката беше прерязваща. Самюъл приложи толкова сръчност и сила, че коленете на Уайс се подкосиха и той се строполи на земята. И най-опитните полицаи не можеха да се мерят с бързината, с която Самюъл овладя пленника си и закопча белезниците.
Уайс чу нареждането кое коляно да свие и на три отново беше на крака. Един аматьор просто би хванал веригата между гривните и би дръпнал рязко нагоре, но така само щеше да рискува да измъкне ръцете от раменната става. Самюъл не беше аматьор.
Старателно и систематично поведе Уайс към вътрешността на помещението. Чудесно знаеше, че неговият пленник не е случаен човек и вероятно на много места в къщата му има оръжие. Недалеч от мястото, където Уайс поправяше мотоциклетите си, Самюъл бе поставил стол. Помоли го да седне на него и той се подчини.
— Ще говорим ли сега?
— Да, докторе — кимна Самюъл. — Ще говорим.
— Предполагам, имаш списък с въпроси, на които очакваш отговори?
— Така е.
— И какво ще получа в отплата? — поиска да знае Уайс.
— От уважение и професионална вежливост — подхвана наемникът, докато развързваше кожена торба, пълна с инструменти от неръждаема стомана, както и с пластмасови белезници от типа „свински опашки“, пристегнати с ластик — няма да ви причиня болка.
— Много любезно, Самюъл. Болката е нещо, което никой от нас не обича, нали?
— Така е, докторе.
— Ще бъда ли освободен след това? — попита Уайс.
Оперативният от ЦРУ поклати глава и свали ластика от „свинските опашки“.
— Съжалявам.
— Аз също.
Самюъл пристъпи напред и с движение, което само по себе си нямаше нищо общо с едрата му и на пръв поглед тромава фигура, грабна кичур коса от главата на своя пленник и дръпна рязко главата му назад към облегалката на стола.
Целта беше да обърка и стъписа човека и точно този ефект постигна. Преди Уайс да се усети какво става, Самюъл вече бе закрепил неподвижно белезниците му за облегалката на стола с няколко от пластмасовите „свински опашки“. Идваше ред на краката.
Самюъл заобиколи стола и застана лице в лице със своя пленник, чиито клепачи потреперваха като прекалено здраво затегнати щори, докато главата му бе килната настрани. Грабна левия му глезен и с удар го залепи за единия крак на стола. Готвеше се да го стегне около крака на стола, когато нещо тежко и твърдо се заби в лицето му, предизвиквайки неистова болка, от която направо му причерня.
В първия миг дори не разбра какво става, но когато раздиращата болка стисна мозъка му, той осъзна, че Уайс го е ударил с глава. След това, с все така стегнати за облегалката на стола извити назад ръце, скочи и побегна.
Самюъл посегна към гърбицата на носа си — беше счупен и обилно кървеше.
— Разбирам защо се наложи да го направиш, докторе — провикна се той, докато се изправяше и вадеше пистолета си. — И ти прощавам, както се надявам, че и ти ще ми простиш за това, което ще бъда принуден да направя сега.
