Тайният орден полностью

Оперативният от ЦРУ се огледа, в това време мозъкът му трескаво работеше. Жилището беше просторно, но не чак толкова, че мъж с ръста на Уайс да се скрие, особено след като за него е закачен и стол. Естествено бе да потърси прикритие, а след това и някакво оръжие. При условие, разбира се, че успее да освободи ръцете си.

Самюъл се спря на библиотеката и редиците метални стелажи. Осигуряваха най-близкото и най-вероятно място за укритие. Той пристъпи напред предпазливо, като на почти всяка стъпка се спираше, за да се ослуша. Нужно му бе да чуе само лекото изскърцване на дървения стол под тежестта на Уайс или драсването на стъпалата му в пода, за да разбере местонахождението му.Стъпка. Стъпка. Пауза. Стъпка. Стъпка. Пауза.Ето, чу нещо.

В дъното на следващата пътека между стелажите някаква книга падна на земята. Там трябва да беше.

Самюъл се спусна между двата стелажа, но не бе стигнал и на половината път, когато чу как метал стърже в метал и цялата стена с книги се посипа върху него.Уайс се опитваше да обърне стелажа върху него с надеждата, че ще го събори на земята.

Плешивият се затича с всички сили напред, докато лавината от книги се сипеше върху него и успя да се измъкне от ръба на металния стелаж едва на сантиметър при сгромолясването му.

Просна се на земята, брадичката му се заби в настилката, а оръжието му излетя напред и се приземи на известно разстояние от него. Отново видя звезди от удара, но видя и Уайс.

Мъжът правеше всевъзможни усилия да строши дървения стол и да се освободи. Погледите на двамата се срещнаха и в следващия миг отскочиха към пистолета. Уайс беше по-близо и макар да бе все още привързан за стола, той все пак беше отчасти строшен и всеки момент докторът можеше да се освободи.

Самюъл се надигна и със свита между раменете глава затича с всички сили напред, не толкова към оръжието си, колкото към Уайс, който можеше да стигне пръв до него.

Оперативният бе набрал такава скорост, че когато се сблъска с Уайс, все едно локомотив удари конска каруца на железопътен прелез.

От удара на дебеловратия служител на ЦРУ столът на Уайс окончателно се разпадна и човекът отлетя назад. Главата му шумно тупна на пода и за миг му причерня пред очите. Болката беше страшна и Уайс усети, че всеки миг може да загуби съзнание. Не биваше да позволи това да се случи. Нямаше никакво време. Трябваше да се бори. Това беше единственият му шанс.

Превъртя се настрани с надеждата да изрита далеч оръжието или да удари нападателя си в глезените. Когато успя да вдигне поглед, разбра, че е закъснял. Самюъл вече стискаше пистолета си. Бе успял дори да направи две стъпки назад, но все още се мъчеше да запази равновесие. Нямаше начин Уайс да влезе в контакт с него. Бе му се предоставила възможност и той я пропиля. Самюъл отново контролираше ситуацията.

И двамата мълчаха. Единият прав, а другият — легнал на земята, те се опитваха да възстановят дишането си и да преодолеят болката от ударите. На лицето на Самюъл зееше голяма рана. Щяха да са нужни шевове, за да се затвори. Поне това бе свършил както трябва.

Съвсем не в свой стил Уайс започна да анализира нараняванията си и почти се разсмя на тази нелепост. Не му оставаше да живее и час, камо ли някой да му даде медицинска помощ.

Вероятно Самюъл бе забелязал промяната в изражението му, защото попита:

— Какво смешно има?

В този миг нечий силует изплува от мрака зад гиганта и притисна отверстието на тейзъра си във врата му.

— Ето това.

Бостън

Масачузетс

Харват разговаря със Стареца повече от два часа. Разказа в детайли всичко, което се беше случило от пристигането му в Бостън, а после шефът му поиска да повтори всичко още два пъти. Задаваше въпрос след въпрос и очакваше Харват да докладва и най-малките подробности.

След като затвориха, Харват имаше нужда не само от аспирин, но и от питие и си взе чаша с лед от минибара заедно с две шишенца бърбън.

Това не му помогна много да се отпусне. Помисли си дали да не включи телевизора, но знаеше, че така само ще остане буден още часове наред. Добре беше да поспи поне известно време, макар че сънят му едва ли щеше да е качествен. Взе една от книгите, които Бил Уайс му беше дал, а той бе пъхнал в багажа си вчера в последния момент.

Четенето свърши работа и много скоро Харват почувства, че клепачите му натежават. Усетил, че не може да ги държи повече отворени, пусна книгата, изгаси светлината и заспа.

Почти като предишната нощ, когато телефонът му иззвъня, почувства, че се носи нанякъде. Намери опипом своя „Коболд“ на нощното шкафче и погледна колко е часът. Оказа се малко след три сутринта.

Беше Кордеро.

— Убиецът отново удари — съобщи тя без предисловия.

— Чакай. Какво каза? — Харват отчаяно се мъчеше да се освободи от паяжината, в която тънеше съзнанието му. — Къде? В Бостън ли?

— Северен Бостън. Много близо до мястото, където вечеряхме снощи. Вече съм в колата. Бъди долу след петнайсет минути.