— Да! — ревна Морган Лидъл. — Кръв и битка! — И всички планинци зареваха, заблъскаха чаши и рогове с ейл и кралската палатка се изпълни с дрънчене и тракане.
Самата Аша Грейджой също бе готова да посрещне с радост един бой. „Един бой и да свършат тези мъки. Стомана в стомана, розов сняг, разбити щитове и отсечени крайници, и край на всичко това.“
На другия ден кралските съгледвачи се натъкнаха на изоставено селце между две езера: бедно и жалко, само няколко колиби, дълга обща сграда и наблюдателна кула. Ричард Хорп заповяда да спрат, въпреки че армията бе напреднала не повече от половин миля, а до стъмване имаха още няколко часа. Луната отдавна се беше вдигнала, когато обозът и ариергардът се дотътриха в селото. Аша беше сред тях.
— В езерата има риба — каза Хорп на краля. — Ще пробием дупки в леда. Северняците знаят как се прави.
Дори с дебелото си кожено наметало и тежката броня Станис приличаше на човек с единия крак в гроба. Малкото плът, която имаше по високата си мършава фигура в Дълбоки лес, се беше стопила по време на похода. Черепът му изпъкваше под кожата и челюстите му бяха стиснати толкова здраво, че Аша си помисли, че зъбите му ще се натрошат.
— Добре, риба — отсече той рязко. — Но на разсъмване продължаваме.
Когато утрото дойде, лагерът се събуди в сняг и безмълвие.
Небето от черно стана бяло и застина така. Аша Грейджой се събуди изтръпнала и премръзнала под купчината кожи, заслушана в хъркането на Мечката. Никога не си бе представяла, че жена може да хърка толкова силно, но вече бе свикнала, дори намираше някаква утеха в този звук. Безпокоеше я тишината. Никакви тръби не свиреха, за да вдигнат мъжете, да се оформи колоната и да се подготвят за марш. Никакви бойни рогове не зовяха северняците. „Нещо не е наред.“
Изпълзя изпод кожите, измъкна се от палатката и избута стената от сняг, запушила ги през нощта. Железните ѝ вериги издрънчаха. Тя се измъкна и вдиша ледения утринен въздух. Снегът продължаваше да вали, дори по-тежко, отколкото когато се беше пъхнала в палатката вечерта. Езерата бяха изчезнали, както и горите. Видя очертанията на други палатки и заслони и мътното оранжево сияние на огъня, горящ горе на наблюдателницата, но не и самата кула. Бурята бе погълнала останалото.
Някъде напред Рууз Болтън ги чакаше зад стените на Зимен хребет, но войската на Станис Баратеон седеше окована от сняг, обкръжена от лед и студ и издъхваща от глад.
Свещта догаряше. По-малко от един пръст оставаше, щръкнал над локвичка топъл стопен восък, и хвърляше светлината си над леглото на кралицата. Пламъкът потрепваше.
„Съвсем скоро ще догори — помисли Денерис. — А с нея ще свърши и поредната нощ.“
Утрото винаги идваше твърде рано.
Не беше спала, не можеше да спи, не искаше да спи. Дори не беше посмяла да затвори очи от страх, че когато отново ги отвори, ще е утро. Ако имаше тази власт, щеше да направи нощите безкрайни, но най-доброто, което можеше да направи, бе да се опитва да се наслади на всеки миг, преди разсъмването да е превърнало миговете само в гаснещи спомени.
До нея Даарио Наарис спеше кротко като бебе. Имаше дарба за сън, беше се похвалил с онази негова наперена усмивка. Твърдеше, че на полето често спял в седлото, за да е добре отпочинал, ако се случи да влезе в битка. Слънце или буря, било му все едно.
— Воин, който не може да спи, скоро остава без сила да се бие — каза ѝ. Никога не го мъчеха кошмари също така. Когато Дани му разказа как Сервин Огледалния щит бил обсебен от призраците на всички рицари, които е убил, Даарио само се изсмя. — Ако тези, които съм убил, дойдат да ми досаждат, пак ще ги убия. — „Има наемническа съвест — осъзна тя тогава. — Сиреч никаква.“
Даарио лежеше по корем, леките ленени завивки бяха оплетени около дългите му крака, лицето му бе извърнато настрани във възглавниците.
Дани прокара ръка по гърба му и проследи линията на гръбнака му. Кожата му беше гладка, почти без косми. „Кожата му е коприна и сатен.“ Обичаше я под пръстите си. Обичаше да прокара пръсти през косата му, да размачка схванатите му прасци след дълъг ден на седлото, да хване члена му в шепата си и да усети как се втвърдява.
Ако беше някоя обикновена жена, с радост щеше да прекара целия си живот да гали Даарио, да проследява белезите по тялото му, да го кара да ѝ разкаже как е получил всеки от тях. „Бих му дала короната си, ако я поиска“, помисли си… но не я беше поискал и никога нямаше да го направи. Даарио можеше да шепне думи за любов, щом двамата се слееха в едно, но тя знаеше, че обича драконовата кралица. „Ако му дам короната си, няма да ме иска.“ Освен това крале, които губеха короните си, често губеха и главите си, а тя не виждаше никаква причина и с кралиците да не е така.
