Танц с дракони полностью

Свещта примига за сетен път и умря, удавена в собствения си восък. Тъмнината погълна пухеното легло и двамата в него и изпълни всеки ъгъл в стаята. Дани прегърна капитана си и се притисна до гърба му. Изпиваше аромата му, наслаждаваше се на топлината на плътта му, на допира на кожата му до своята. „Помни — каза си. — Помни допира му.“ Целуна го по рамото.

Даарио се завъртя към нея и отвори очи.

— Денерис. — Усмихна се лениво. Това бе още една от дарбите му: будеше се изведнъж, като котка. — Съмна ли се?

— Още не. Имаме още малко време.

— Лъжкиня. Мога да видя очите ти. Щях ли да мога, ако беше тъмна нощ? — Даарио изрита завивките и се надигна. — Вече се развиделява. Денят скоро ще е тук.

— Не искам тази нощ да свършва.

— Нима? И защо така, моя кралице?

— Знаеш.

— Сватбата ли? — Той се засмя. — Омъжи се за мен.

— Знаеш, че не мога.

— Ти си кралица. Можеш да направиш каквото си поискаш. — Обви бедрото ѝ с ръка. — Колко нощи ни остават?

„Две. Само две.“

— Знаеш го не по-зле от мен. Тази нощ и следващата, и трябва да свършим с това.

— Омъжи се за мен и можем да имаме всички нощи завинаги.

„Ако можех.“ Хал Дрого беше нейното слънце и звезди, но беше мъртъв от толкова отдавна, че Денерис почти бе забравила какво е да обичаш и да бъдеш обичана. Даарио ѝ бе помогнал да си го спомни. „Мъртва бях, а той ме върна към живота. Спях, а той ме събуди. Моят храбър капитан.“ Все пак напоследък бе станал прекалено дързък. Един ден, когато се върна от поредния си набег, беше хвърлил главата на юнкайски лорд в краката ѝ и я беше целунал в залата пред очите на целия свят, докато Баристан Селми не ги раздели. Сир Дядо толкова се беше разгневил, че Дани се уплаши да не се пролее кръв.

— Не можем да се оженим, обич моя. Знаеш защо.

Той стана.

— Омъжи се за Хиздар тогава. Ще му дам хубав комплект рога за сватбен дар. Гхискарските мъже обичат да се перчат с рогата си. Правят си ги от косата, с гребени, восък и железа. — Даарио намери бричовете си и си ги обу. Долните си дрехи остави.

— След като се омъжа, ще бъде върховна измяна да ме желаеш. — Дани дръпна завивката над гърдите си.

— Значи ще стана изменник. — Навлече синя копринена туника и оправи с пръсти зъбците на брадата си. Беше я боядисал наново заради нея, в синьо вместо тъмния пурпур, както беше при първата им среща. — Мириша на теб — каза той, след като подуши пръстите си, и се ухили.

Дани обичаше да гледа как блясва златният му зъб, когато се усмихне. Обичаше космите на гърдите му. Обичаше силата на мишците му, смеха му, начина, по който винаги я гледаше в очите и казваше името ѝ, докато пъхваше члена си в нея.

— Красив си — промълви тя, докато го гледаше как си нахлузва ботушите. Някои дни я оставяше тя да го направи вместо него, но не и днес, изглежда. „Това също свърши.“

— Не достатъчно красив, за да се оженя за теб. — Даарио взе оръжейния си колан от куката, на която го бе окачил.

— Къде отиваш?

— Навън в града ти — отвърна той. — Да изпия халба-две и да се забъркам в някоя свада. От много време не съм убивал. Може би трябва да потърся годеника ти.

Дани хвърли една възглавница по него.

— Хиздар ще го оставиш на мира!

— Както заповяда кралицата ми. Ще провеждаш ли дворцов съвет днес?

— Не. Утре ще бъда омъжена жена и Хиздар ще бъде кралят. Нека той да провежда съвети. Тези хора са негови.

— Някои са негови, някои са твои. Тези, които освободи.

— Упрекваш ли ме?

— Тези, които наричаш свои деца. Те искат майка си.

— Да. Упрекваш ме.

— Само малко, сърце мое. Ще дойдеш ли да проведеш съвета?

— След венчавката ми може би. След мира.

— Това след, за което говориш, никога не идва. Трябва да проведеш съвета. Новите ми хора не вярват, че си истинска. Тези, които дойдоха от Брулените от вятъра. Повечето са родени и отрасли във Вестерос, главите им са пълни с приказки за Таргариени. Искат да видят един със собствените си очи. Жабока има дар за теб.

— Жабока ли? — изкикоти се тя. — И кой е той?

Даарио сви рамене.

— Някакво дорнско момче. Скуайър на едрия рицар, когото наричат Зеления търбух. Казах му, че може да даде дара си на мен и аз да го доставя, но не искаше и да чуе.

— О, умен жабок. „Да даде дара си на мен.“ — Хвърли друга възглавница по него. — Щях ли да го видя изобщо?

Даарио поглади позлатените си мустаци.

— Бих ли откраднал от милата ми кралица? Ако беше дар, достоен за теб, бих го положил лично в нежните ти длани.

— В знак на своята любов?

— За това нищо няма да кажа, но му казах, че би могъл да ти го поднесе. Нали няма да изкараш Даарио Наарис лъжец?

Дани беше безпомощна да откаже.

— Както искаш. Доведи утре жабока си в двора. Другите също. Вестеросите. — Щеше да е хубаво да чуе Общата реч от някой друг освен от сир Баристан.

— Както заповяда кралицата ми. — Даарио се поклони, ухили се и излезе, наметалото му се завихри след него.

Дани седеше сред разхвърляните завивки с ръце около коленете си толкова отчаяна, че не чу кога Мисандей е влязла с хляб, мляко и смокини.

— Ваше величество? Зле ли ви е? Посред нощ тази чу да крещите.