Много от другите ѝ задължения си оставаха същите, но докато обикаляше да ги изпълни, се спъваше в мебели, блъскаше се в стени, изтърваваше подноси, губеше се безнадеждно и безпомощно из храма. Веднъж за малко щеше да падне с главата надолу по стълбите, но Сирио Форел я беше научил да пази равновесие в един друг живот, когато беше момичето Аря, и успя някак да се задържи.
Някои нощи би плакала, докато заспи, ако все още беше Ари Невестулката или Котката, или дори Аря от дома Старк… но никоя нямаше сълзи. Без очи и най-простата задача беше опасна. Изгори се десетина пъти, докато работеше с Умма. Веднъж, докато кълцаше лук, си поряза пръста до кокала. Два пъти дори не можа да намери стаята си в мазето и трябваше да спи на пода. Храмът беше опасен с всичките си ниши и алкови дори след като се бе научила да използва ушите си: начинът, по който стъпките ѝ отекваха от тавана и около краката на трийсетте високи каменни богове създаваше впечатлението, че самите стени се движат, а басейнът със спокойната черна вода също правеше странни неща със звука.
— Имаш пет сетива — казваше милият човек. — Учи се да използваш другите четири и ще имаш по-малко порязвания и драскотини.
Вече усещаше въздушните течения с кожата си. Можеше да намери кухните по миризмата, да различи мъже от жени по миризмите. Познаваше Умма, слугите и послушниците по стъпките им, можеше да ги различи един от друг, преди да са се доближили достатъчно, за да ги помирише (но не и бездомничето и милия човек, които не издаваха почти никакъв звук, освен ако не поискат). Свещите, които горяха в храма, също имаха миризми: дори неароматизираните изпускаха лек дим от фитилите си. Те също бяха започнали да ѝ викат, след като се научи да използва носа си.
Мъртвите също имаха своя миризма. Едно от задълженията ѝ беше да ги намира в храма всяка сутрин, където бяха избрали да легнат и да затворят очи, след като са пили от басейна.
Тази сутрин намери двама.
Един беше умрял в краката на Странника, а над него мъждукаше самотна свещ. Можеше да усети топлината ѝ, а ароматът ѝ погъделичка носа. Свещта гореше с тъмночервен пламък — за хората с очи трупът щеше да е окъпан в червено сияние. Преди да повика слугите, за да го изнесат, коленичи и опипа лицето му, проследи очертанията на челюстта му, пръстите ѝ погалиха бузите и носа му, докоснаха косата му. „Къдрава коса, и гъста. Красиво лице, без бръчки. Млад е бил.“ Зачуди се какво ли го е довело тук, за да избере дара на смъртта. Умиращи улични убийци често стигаха до Къщата на Черното и Бялото, за да ускорят края си, но по този мъж не можа да намери никакви рани.
Второто тяло беше на стара жена. Беше заспала на диван за сънуване в една от скритите ниши, където специални свещи предизвикваха видения за обичани и изгубени неща. Сладка и нежна смърт, така казваше милият човек. Пръстите ѝ казаха, че старицата е умряла с усмивка на лице. Беше издъхнала скоро. Тялото ѝ все още бе топло на допир. „Кожата ѝ е толкова мека, като дълго обработвана… стара, тънка и набръчкана, сякаш е сгъвана хиляда пъти.“
Когато слугите дойдоха да изнесат трупа, сляпото момиче ги последва. Остави се стъпките им да я водят, но докато слизаха, броеше. Знаеше наизуст броя на всички стъпала. Под храма имаше лабиринт от подземия и тунели, където дори хора с виждащи очи често се губеха, но сляпото момиче бе научило всяка педя от тях, а си имаше и тоягата, която да ѝ помогне да намери пътя си, ако паметта ѝ я излъже.
Труповете ги полагаха в подземието. Сляпото момиче отиваше да работи в тъмното, смъкваше ботушите, дрехите и други вещи, опразваше кесиите им и броеше монетите им. Различаването на една монета от друга само на допир бе едно от първите неща, на които я научи бездомничето, след като ѝ взеха очите. Браавоските монети бяха стари приятели: трябваше само да прокара връхчетата на пръстите си по тях, за да ги разпознае. Монетите от други земи и градове бяха по-трудни, особено по-далечните. Волантинските хонори бяха най-обичайни, малки монети, не по-големи от петак, с корона на едната страна и череп на другата. Лисенските монети бяха овални и с гола жена на тях. Други монети имаха отпечатани на тях кораби или слонове, или кози. Вестероските монети показваха глава на крал на лицето и дракон на гърба.
Старицата нямаше кесия, никакви богатства освен един пръстен на тънкия ѝ пръст. У красивия мъж намери четири златни дракона от Вестерос. Галеше с палец най-изтъркания и се опитваше да реши кой крал показва, когато чу вратата зад нея тихо да се отваря.
— Кой е? — попита.
— Никой. — Гласът беше дълбок, груб и студен.
И се движеше. Тя пристъпи встрани, сграбчи тоягата си и перна с нея нагоре, за да защити лицето си. Дърво изпращя в дърво. Силата на удара за малко да избие тоягата от ръката ѝ. Успя да я задържи, перна… но там, където трябваше да е той, тоягата изсвистя във въздуха.
— Не там — каза гласът. — Сляпа ли си?
