Танц с дракони полностью

Залата кънтеше от юнкайски смях, юнкайски песни, юнкайски молитви. Танцьори танцуваха; музиканти свиреха чудати мелодии със звънци, пискуни и мехури; певци пееха древни песни на непонятната реч на Стар Гхиз. Лееше се вино — не тънкото бяло от Робския залив, а гъсти сладки сортове от Арбор и сънно вино от Карт, наситени със странни подправки. Юнкайците бяха дошли по покана на крал Хиздар, за да подпечатат мира и да засвидетелстват възраждането на прочутите нашир и длъж бойни ями на Мийрийн. Благородният ѝ съпруг бе отворил Великата пирамида, за да ги угости.

„Ненавиждам това — мислеше Денерис Таргариен. — Как стана така, че пия и се усмихвам с хора, които по-скоро бих одрала?“

Дванайсет различни вида месо и риба бяха поднесени: камила, крокодил, пеещ калмар и бодливи червеи, козе, пушен бут и конско за гостите с не толкова екзотични вкусове. Плюс куче. Никоя гхискарска гощавка не беше пълна без блюдо от куче. Готвачите на Хиздар бяха приготвили куче по четири различни начина.

— Гхискарците ядат всичко, което плува, лети или пълзи, освен човек и дракон — беше ѝ казал Даарио, — и се обзалагам, че биха яли и дракон, стига да им падне. — Само месо не прави трапеза обаче, тъй че имаше и плодове и зеленчуци. Въздухът беше наситен с миризми на шафран, канела, карамфил, пипер и други скъпи подправки.

Дани почти не беше хапнала. „Това е мирът — каза си. — Това исках, за това се трудех, за това се омъжих за Хиздар. Защо тогава вкусът толкова прилича на поражение?“

— Само за малко е, обич моя — беше я уверил Хиздар. — Юнкайците скоро ще си отидат, и съюзниците и наемниците им с тях. Ще имаме всичко, което желаем. Мир, храна, търговия. Пристанището ни е отворено отново, разрешават на корабите да идват и да заминават.

— Разрешават, да — беше му отвърнала, — но бойните им кораби остават. Могат отново да стегнат пръстите си на гърлото ни, когато си поискат. Отворили са робски пазар пред стените ми!

— Извън стените ни, мила кралице. Това е едно от условията на мира: юнкайците да търгуват с роби както преди, необезпокоявани.

— В техния си град. Не там, където трябва да го виждам. — Мъдрите господари бяха вдигнали робските кошари и тържищния подиум южно от Скаазадан, където широката кафява река се вливаше в Робския залив. — Подиграват ми се в лицето, правят зрелище колко съм безсилна да ги спра.

— Показност и перчене — отвърна благородният ѝ съпруг. — Зрелище, както сама каза. Остави ги да си правят маскарада. Когато си отидат, ще направим пазар за плодове от това, което оставят.

— Когато си отидат — повтори Дани. — А кога ще си отидат? Отвъд Скаазадан са видени конници. Дотракски съгледвачи, казва Ракаро, с халазар зад тях. Ще имат пленници. Мъже, жени и деца, дар за търговците на роби. — Дотраките не продаваха, нито купуваха, но даваха и получаваха дарове. — Затова юнкайците са вдигнали този пазар. Ще си отидат оттук с хиляди нови роби.

Хиздар зо Лорак сви рамене.

— Но ще си отидат. Това е важното, обич моя. Юнкай ще търгува с роби, Мийрийн няма, това се споразумяхме. Изтърпи го още малко и ще мине.

Тъй че Денерис седеше мълчаливо на пиршеството, загърната в ален токар и черни мисли, говореше само когато я заговореха, умислена за мъжете и жените, които купуваха и продаваха извън стените ѝ, докато тук в града други пируваха. Нека благородният ѝ съпруг произнася речи и се смее на плоските юнкайски шеги. Това бе кралско право и кралско задължение.

Много от приказките около трапезата бяха за двубоите, които щяха да се водят на другия ден. Барсена Черната коса щеше да се изправи срещу глиган, неговите бивни срещу нейната кама. Краз щеше да се бие, както и Пъстрата котка. А в последния двубой за деня Гохор Великана щеше да излезе срещу Белакво Трошача на кости. Единият щеше да е мъртъв преди залез-слънце. „Няма кралица с чисти ръце“, каза си Дани. Помисли за Дорея, за Кваро, за Ерое… за малкото момиче, което така и не беше срещнала и чието име беше Хазея. „По-добре няколко да умрат в ямата, отколкото хиляди на портите. Това е цената на мира, платих я доброволно. Погледна ли назад, съм изгубена.“

Юнкайският върховен командващ Юрказ зо Юнзак можеше да е живял още по времето на Егон Завоевателя, ако се съдеше по вида му. Изгърбен, сбръчкан и без зъби. Донесоха го двама мускулести роби. Другите гхискарски лордове не бяха по-впечатляващи. Единият беше дребен и трътлест, макар че робите му войници бяха нелепо високи и тънки. Третият беше млад, здрав и наперен, но толкова пиян, че Дани едва можеше да разбере и една негова дума. „Как можах да се оставя да бъда докарана до това положение от такива същества?“