Бяха се спуснали от покрива по въжета — петима мъже — и влязоха безшумно в спалнята му от балкона, насочили познатите компактни пистолети не в сърцето на Пит, а в спящия и нищо не подозиращ мозък на Ейдриън.
— Едно ваше движение и тя е мъртва! — предупреди го мъжът в средата — същински гигант със святкащи златисти очи.
В тези първи секунди на шока Пит съзнаваше само отсъствието на всичките си емоции, сякаш пълната липса на предчувствие го беше лишила изцяло от способността да мисли. После обаче постепенно започна да му става ясно, че този огромен мъж пред него беше манипулирал съдбата му повече от седмица насам. Това беше мъжът с дълбоките жълти очи, който го беше преследвал в сънищата и кошмарите му и който беше открил тайната на Каноли от архивите на Музея на полинезийската етнология и естествена история преди много години.
Гигантът се приближи до него. Изглеждаше млад за човек, който би трябвало да е някъде към седемдесетте си години. Процесът на стареене не беше набръчкал кожата му, нито беше отслабил мускулите му. Той беше облечен като летовник — с бански гащета и хотелска хавлиена кърпа, метната небрежно на рамото му, за разлика от останалите мъже, които носеха прилични дрехи за улицата. Лицето му, дълго и мършаво, беше оградено с рошава сребриста коса.
Огромният мъж направи още няколко крачки напред и гледайки надолу с хипнотизиращите си жълти очи, намиращи са на два метра над пода, се усмихваше с „приятелската“ усмивка на баракуда.
— Дърк Пит от Националната агенция за морски и подводни изследвания. — Гласът беше тих и дълбок, без капка злоба или заплаха в него. — Това е чест за мене. От години следя с интерес, а понякога и с насмешка вашите проучвания.
— Поласкан съм, че ме намирате за забавен.
— Ето думи на смел човек. Но и не съм очаквал друго. — Гигантът кимна на хората си и те завързаха Пит за един стол, преди той да успее да разбере какво става.
— Моите извинения за причинените ви неудобства, господин Пит. Това е мръсна игра, неприятна като всяка мръсна игра, но задължителна. Жалко, че се наложи да ви въвлека в стратегията си. Имах намерението да използвам услугите ви само като пратеник. Не можех да предвидя, че ще се забъркате и в друго.
— Добре сте организирали всичко — отбеляза бавно Пит. — Откога ме следите и чакате удобен момент да ме объркате с откриването ми на съобщителната капсула от „Старбък“? И защо точно мен? И едно десетгодишно момче можеше да намери капсулата на плажа и да я занесе на адмирал Хънтър.
— Въпрос на въздействие, майоре. На въздействие и правдоподобност. Вие имате влиятелни приятели и роднини във Вашингтон, а досието ви от НЮМА е доста впечатляващо. Знаех, че ще има съмнения относно точността на съобщението, затова разчитах вашата репутация да повлияе на правдоподобността на откритието ви. — Той се усмихна леко и прекара ръка през чупливата си гъста, прошарена коса. — Но се оказахте възможно най-неподходящият избор. Именно вие убедихте адмирал Хънтър, че съобщението на командир Дюпри е фалшиво.
— Жалко — каза язвително Пит и реши да изпробва почвата. — Информаторът ви не е пропуснал много.
— Да, понякога той е доста прилежен.
Настъпи продължително мълчание. Пит се обърна и погледна Ейдриън. Тя все още спеше спокойно на дивана. Извади късмет, помисли си Пит, че проспива цялата тази отвратителна сцена. После върна вниманието си към гиганта.
— Не вярвам, че ще проявите любезността да ми кажете името си.
— Името ми не е важно. То вече няма да има никакво значение за вас.
— Щом ще ме убивате, мисля, че е редно да знам кой ще го извърши.
Огромният мъж се поколеба за миг, после кимна тежко.
— Делфи — отвърна той кратко.
— Само толкова?
— Делфи ви е достатъчно.
— Не приличате на грък.
Ръцете на Пит бяха вече здраво вързани отзад за стола, а двама от мъжете стояха нащрек с оръжия, насочени към Ейдриън. Другите двама приключиха с Пит и отстъпиха назад. Като се изключеше Делфи, всички останали изглеждаха съвсем обикновени на вид — средно високи, почернели от слънцето, облечени в широки памучни панталони и хавайски ризи, и с безизразни лица. Те приемаха негласните заповеди на Делфи безмълвно и без да задават въпроси. Пит не се усъмни, че ще стрелят под команда.
— Изградили сте безмилостна и добре действаща организация. Скалъпили сте една от най-големите загадки на века. Хиляди моряци лежат мъртви от вашите ръце. И за какво е нужно всичко това?
— Съжалявам, господин Пит, но това не е игра, в която изпеченият злодей казва всичко, преди да унищожи героя. В нея няма театралност, няма дългоочаквани развръзки, няма напрежение, предхождащо издаването на ненужни тайни. Губене на време е да обяснявам мотивите на всекиго, който има по-малък интелект да схваща нещата от този на Лавела или Робълман.
— Как смятате да го направите?
— Да изглежда като нещастен случай. Тъй като вие обичате водата, ще умрете от вода, като се удавите във ваната си.
— Няма ли да изглежда нелепо?
