Той стоеше на задната платформа на якия си малък плавателен съд, стъпил здраво с босите си крака върху дървото, което носеше следите от натрупваната с годините мазнина от хилядите мъртви риби. Хвърли въдицата си в прииждащите вълни на ранното утро и съзнанието му се отплесна назад във времето, когато ловеше риба заедно с баща си. С копнеж си спомни за миризмата на въглища, изпускана от хибакито5 и смеха, докато шишетата със саке се подаваха от ръка на ръка, след като флотилията се събереше на пристана и сампаните се вържеха едни за други, за да пренощуват край пристана. Той затвори очи и видя отдавна мъртвите лица и чу гласовете, замлъкнали завинаги. Когато отново повдигна клепачи, погледът му бе привлечен от някакъв силует на хоризонта.
Той наблюдаваше как силуетът се уголемява и скоро доби очертанията на кораб — ръждясал стар трампов кораб. Хенри за първи път виждаше толкова голям търговски плавателен съд да пори водите с такава бързина. Съдейки по бялата пяна, която се надигаше почти до шлюзовете, скоростта на плавателния съд се доближаваше до двайсет и пет възела. И тогава той се смрази.
Корабът поддържаше прав курс, а Хенри се намираше точно на пътя му. Той завърза ризата си за въдицата и енергично започна да я размахва. С ужас виждаше как носът се извисява все по-високо над него като чудовище, канещо се да погълне муха. Започна да крещи, но никой не се надвеси над високия фалшборд, а и мостикът изглеждаше безлюден. В следващия миг, докато той стоеше и гледаше безпомощно, ръждясалият кораб се вряза в сампана му, изхвърляйки след себе си фонтан от дървени отломъци.
В първия момент озовалият се под водата Хенри не разбра, че полепналите по подводната част на кораба малки ракообразни животинки порязаха целите му ръце. Гребните винтове минаха покрай него и само благодарение на отчаяните му усилия да се отдалечи от тях не бе всмукан от водната струя, образувана от смъртоносно въртящите им се лопати. След като подаде глава над повърхността, той с мъка си пое въздух между вихрещите се вълни на килватера. Най-накрая успя да се задържи на повърхността и заплува бавно в изправено положение, като бършеше щипещата солена вода от очите си, а от ранените му ръце се стичаха струйки кръв.
Минаваше десет часа сутринта, когато Пит най-накрая влезе в апартамента си. Беше уморен и затвореше ли очи, те почваха да смъдят. Накуцваше леко с превързания си наново крак и освен изтръпване не чувстваше нищо друго. Най-много от всичко на света му се искаше да се хвърли на леглото и да забрави последните двайсет и четири часа.
Беше пренебрегнал заповедите да остави екипажа на „Марта Ан“ или в Пърл Харбър, или на летището на Хикам Фийлд. Вместо това той приземи хеликоптера на моравата, намираща се на не повече от трийсет метра от входа за спешни случаи на военната болница „Триплър“, чиято огромна бетонна сграда беше кацнала на един хълм, извисяващ се над южното крайбрежие на Оаху. Изчака Боланд и ранения млад моряк да бъдат пренесени на носилки до операционните маси и едва след това се остави в ръцете на един отзивчив военен лекар, който заши раната на крака му. После безпрепятствено се измъкна от един страничен изход, спря такси и пропътува целия път до плажа Уайкики, унесен в кротка дрямка.
Едва ли беше спал половин час в познатото си и удобно легло, когато на вратата му се почука силно. Отначало ударите прозвучаха като далечно ехо в главата му и той се помъчи да ги пренебрегне. Накрая се надигна с мъка от леглото и сънен отиде да отвори.
На прага стоеше жена със странна хубост, обзета от страх, сякаш някакъв дълго таен животински инстинкт я поддържаше жива. Беше облечена с къса муму6 на червени и жълти цветя, която едва закриваше ханша й. Жената го загледа с широко отворените си кестеняви очи, в които се четеше ужас и страх.
Пит се задържа на вратата малко повече от необходимото, преди да отстъпи назад и да я покани с ръка да влезе. Ейдриън Хънтър се приближи до него, обърна се и се хвърли в прегръдките му. Цялата трепереше и се задавяше от плач.
Пит я притисна до себе си.
— За бога, Ейдриън, какво има?
— Те го убиха — изхлипа тя.
Тогава той се отдръпна крачка назад и се вгледа в подпухналите й мокри очи.
— За кого говориш?
Думите й заваляха объркано.
— Лежахме с… с един приятел в леглото. Те влязоха през терасата… бяха трима… толкова тихо, че отначало дори не разбрахме, че са в стаята, а после… беше вече много късно. Той опита да се пребори с тях, но те носеха странни малки пистолети, които не издаваха никакъв шум. И го застреляха. Божичко, стреляха в него десетина пъти. Кръвта му оплеска цялата стая. Беше ужасно.
Тя трепереше. Пит я заведе до дивана и я притисна здраво до себе си.
