— Качи момчето в хеликоптера и се погрижи да спреш кървенето му — нареди Пит. — И кажи на мъжете да направят огнева линия с колкото оръжия са останали. Аз отивам да извърша последна проверка на ранените.
— Бъдете внимателен, сър. Вие сте единственият ни пилот.
Пит не отговори нищо. Той скочи от площадката и се втурна слепешката по палубата, подхлъзвайки се на мократа стоманена настилка. Фигури изплуваха от мъглата и Пит откри огън с маузера си. Трима мъже, дошли от морето, паднаха като покосени от коса житни класове. Пит не пускаше пръста от спусъка и разчистваше пътя пред себе си. Препъна се в едно въже и се просна по корем на палубата, ожулвайки гърдите си от издадените нитове. Остана легнал за миг и чувстваше как болката в ранения му крак тупка като чук в плътта му. Наоколо беше тихо, прекалено тихо; не се чуваха викове или изстрели от мъглата.
Той запълзя по палубата, придържайки се плътно до планшира, като използваше спасителните лодки за прикритие. Беше сигурен, че в маузера му са останали само няколко патрона. Удари ръката си в нещо слизесто. Без да го поглежда, разбра какво е. То се загубваше в мрачното пространство и той го последва. На места влажната следа беше като тънка струйка, на други се разширяваше във вид на локви. Тя свършваше в неподвижното мъртво тяло на лейтенант Стенли.
Пит не изпита нищо друго, освен дълбок гняв, но умът му остана бистър и решителен. Лицето му се опъна като маска на безсилие от мисълта, че не може да направи нищо за лейтенанта. Продължи напред, подтикван от несъзнателен порив, който му подсказваше, че Боланд е все още жив. В един момент се спря и ослуша. Приглушен стон долетя отнякъде право пред него.
Почти се сблъска с Боланд, преди да го различи. Командирът пълзеше по корем, от рамото му стърчеше част от харпун. Главата му беше наведена, ръцете му — свити в юмруци; памучната му фланелка беше просмукана от кръв. Той погледна Пит със замаян поглед и с изкривено от болка лице.
— Ти се върна?
— Загубих ума си — усмихна се мрачно Пит. — Дръж се, трябва да извадя това копие. — Той пъхна маузера в колана си, внимателно издърпа Боланд и го настани в по-удобно положение до напречната преграда, като не преставаше да се оглежда наоколо за още убийци. Хвана копието с две ръце и рече: — Броя до три и дърпам.
— Давай по-бързо, садист такъв — подкани го Боланд с очи, изпълнени с болка.
Пит сграбчи по-здраво копието.
— Едно… — той постави крак за опора върху гърдите на Боланд, — две… — и издърпа с всичка сила окървавеното копие от рамото на Боланд.
Боланд изохка, после се отпусна назад до напречната преграда и загледа Пит с премрежен поглед.
— Ах, ти кучи син! Не брои до три! — промълви той, извъртя очи нагоре и припадна.
Пит хвърли копието зад борда, вдигна отпуснатото тяло на Боланд и го нарами. Приведе се и се затича доколкото му позволяваше тежестта и скованият му крак, като се прикриваше зад капаците на люковете и дерикрановете. На два пъти се заковава на място, като чу неразличими звуци, идващи от мъглата. Макар и със замъглено съзнание и капнал от умора, той продължи напред, знаейки, че единайсет мъже щяха да загинат, ако той час по-скоро не вдигнеше хеликоптера във въздуха. Най-накрая, останал почти без дъх, стигна до площадката за излитане.
— Пит идва — съобщи той високо, доколкото му позволяваха изтощените дробове.
Силните ръце на лейтенант Харпър свалиха тялото на Боланд от раменете му и го качиха в хеликоптера. Пит извади маузера от колана си и насочи цевта към носовата част на кораба. Изстреля всичките останали в него куршуми и го хвърли на палубата. После се качи в кокпита, седна на пилотската седалка, уверен, че е спечелил предимство.
Не си направи труда да закопчее предпазния си колан, а побърза да подаде газ и да издигне летателния апарат. След като набра височина няколко метра в мъглата, Пит продължи напред и изостави след себе си „Марта Ан“. Когато се отдалечи от кораба, закова поглед в индикатора за въртене и завой, докато не видя малката топчица да застава в центъра на скалата. Къде е небето? — изкрещя той наум. Къде е, къде е?
И изведнъж то се появи. Тогава хеликоптерът се издигна рязко нагоре в лунната нощ. След като набра необходимата височина, тромавият летателен апарат лениво зае хоризонтално положение и започна да гони лунната си сянка в посока далечните палмови дървета на Хаваите.
Хенри Фуджима беше последният представител на изчезващ род, четвърто поколение японо-хаваец, чийто баща, дядо, и прадядо са били рибари. От четирийсет години насам при хубаво време Хенри упорито преследваше трудно уловимата риба тон със саморъчно направения си сампан. Флотилиите от сампани, които Хаваите познаваха от дълги години, вече ги нямаше. Нарастващата конкуренция от страна на международния риболов и отделни въдичари беше взела своята дан и сега само Хенри остана да хвърля самотната си бамбукова въдица в по-малките дълбочини на Великия океан.
