— Не че си падам особено много по Лин Бенет — отбеляза сега Нико, — но Вик изобщо не прилича на Сара-Катрин! Тя си има истински, сериозен бизнес! И огромен талант! — Знаеше, че Уенди се намира в онази кошмарна дупка, в която попадат всички жени, когато личният им живот започва да се разпада. В подобно състояние те си въобразяваха, че и животът на всички останали хора около тях също се разпада. — Искаш ли да обядваме заедно? — попита я сега тя, макар да си даваше сметка, че не трябва да си губи времето, а да работи.
— Искам, но не мога да си го позволя. Имам много работа — отговори унило Уенди.
— Аз също не мога. Какво ще кажеш за „Да Силвано“ в един? Ще звънна и на Виктори!
Затвори и отново вдигна вестника. Прелисти набързо страниците. Да, ето ги и тях, на шеста страница — огромна цветна снимка на Виктори и Лин Бенет, и двамата с бейзболни шапки на „Янките“. Виктори бе изправена и крещеше радостно, а Лин, чието издължено лице Нико винаги свързваше с хапчета за кашлица, бе вдигнал победоносно юмрук.
Е, очевидно нито един от двамата нямаше представа, че „Янките“ скоро ще изгубят.
Отнесе вестника до пейката и приседна. Отдръпна го от очите си, за да прочете надписа под снимката. Зрението й беше започнало да отслабва — неизбежна последица от навлизането в четиридесетте. Сега успя да различи единствено думите „Влюбените гугутки“, а под тях: „Янките може и да загубиха, но това като че ли изобщо не притеснява милиардера Лин Бенет и модната дизайнерка Виктори Форд. Двамата са забелязани заедно из цял Манхатън…“
Как, за бога, се стигна дотук?! Когато за последен път бе говорила с Виктори — което беше в петък сутринта, — тя й беше казала, че си е прекарала страхотно с Лин Бенет, но не и по начина, за който обикновено си мислят хората. После беше добавила, че надали ще отиде на втора среща с него, защото дълбоко се съмнявала, че той ще я потърси. Нико се загледа по-внимателно в снимката. Виктори действително изглеждаше като човек, който се наслаждава на мига. Нико поклати глава. Приятелките й никога нямаше да престанат да я изненадват с решенията и поведението си.
Случи се така, че Лин Бенет като че ли се влюби във Виктори и Виктори се влюби в него.
Добре де, според нея „влюбване“ като че ли бе малко пресилено. Но чувството, което я бе изпълнило, със сигурност би могло да се определи като начало на любов. Топлото, пълзящо нагоре-надолу из тялото ти чувство на превъзбуденост, когато установиш, че харесваш даден мъж, че той е приятен, а може би и нещо повече от приятен — че може би е изключителен за теб. Чувството на новото начало. Чувството на Коледа. Отвътре ти става хубаво, уютно, а отвън всичко ти се струва красиво и бляскаво.
— Ще бъда долу, на две крачки от теб. Така че, ако имаш нужда от нещо, просто слез. Или извикай Робер — каза сега Лин.
Робер беше икономът му — един от петимата членове на постоянния обслужващ персонал на къщата, сред които бяха още двама бодигардове, камериерка и готвачка. Приведе се, за да я целуне. Тя плъзна ръка по тила му и с наслада усети гладко избръснатата му кожа. После отговори:
— И без това трябва да се обадя на няколко места. Така че, не се притеснявай за мене!
— Да, това ми е много добре известно — отговори той и я целуна толкова настойчиво, че тя падна назад в леглото.
След минута обаче Виктори го избута нагоре и промърмори:
— Нали не искаш да закъснееш за срещата си с Джордж?!
— По дяволите! Копелето може и да почака! Нали кортът си е мой! — отбеляза Лин, но само след секунда се изправи. Той беше педант на тема задължения, точно като нея. Държеше да изпълни всички задължения, които бе поел. — Ще се видим след час!
— Приятно прекарване! — подвикна му тя.
Не пропусна да забележи, че тази сутрин Лин изглежда особено добре, облечен в бял костюм и обувки за тенис. Канеше се да играе скуош с друг милиардер — Джордж Пакстън, на корта си за скуош, който, доколкото бе успяла да схване, бе разположен някъде зад къщата. Помаха му, чувствайки се като съпруга, която изпраща съпруга си на работа.
После се мушна отново под завивките и се огледа. Знаеше, че след малко трябва да стане. Но това легло на Лин Бенет беше адски удобно! Чаршафите бяха меки, а трите огромни възглавници зад гърба й бяха като облаци, в които пропадаш с наслада. Цялото спално бельо беше, естествено, в бяло. Както и килимите, и тежките копринени завеси, и мебелите „Бидемайер“ — обаче истински „Бидемайер“, като онзи, който се намира само в Европа или на някой аукцион в „Сотбис“, а не простите имитации, с които подлъгваха снобите в старата част на Гринич Вилидж. Само мебелите тук струваха най-малко половин милион долара. Но пък чаршафите… те бяха божествени!
