„Надявам се някое куче да го е ухапало!“ — каза си Нико и обърна на трета страница. За съжаление обаче историята се оказа пълно разочарование. Разказваше единствено за това, как Лин Бенет не желаел училищният двор зад къщата му след шест вечерта да се превръща в кучкарник. Цитираше се изказването му за „нехигиеничните условия“, на което авторът противопоставяше мнението на съседите, че Лин Бенет е „грубиян и кучемразец“. Нико беше напълно съгласна с тях — на този свят нямаше нищо по-лошо от мъж, който мрази кучетата. Познаваше Лин Бенет от много години и при всяка тяхна среща го бе възприемала като човек, който като дете не е пропускал възможността да срита някое куче, когато никой не го гледа. Темата за мъжете и кучетата й напомни за Кърби и неговото куче. Както и за това, какво бе направила с Кърби два пъти през изминалата седмица. Беше си обещала, че няма да мисли за Кърби, когато си е у дома и когато Сеймор е наблизо, защото смяташе, че това няма да бъде честно спрямо него. Затова сега затвори вестника и го хвърли на пода.
Беше неделя. Минаваше десет сутринта. Нико се намираше в „пещерата“ — залата за фитнес, която Сеймор бе направил в мазето на градската им къща. Залата бе разположена един етаж под приземния, където пък се намираха кухнята, градината и кучешките колибки и който някога бе представлявал лабиринт от малки складове без нито един прозорец. Но за скромната сума от 150 000 долара съпругът й бе покрил пода със сезалов мокет и бе построил баня с душ, сауна и парна стаичка, без да броим високотехнологичните фитнес уреди. В момента Нико се намираше на един от тях — нещо, наречено „обгръщащ тренировъчен уред“. Измишльотината изискваше упражняващият се да бъде обгърнат с кожени каиши — всеки път, когато го използваше, тя се чувстваше като обект на някакъв странен научен експеримент. Което в известен смисъл си беше точно така.
Сведе поглед към дигиталния брояч. Оставаха й още десет минути. Загледа се в отражението си в покритата с огледала стена. Пъшкаше и се потеше, смръщена от концентрация. Знаеше, че трябва да завърши упражнението. Оставаха й… още девет минути. А после ще останат осем, след това седем и така нататък — докато приключи. Много мразеше тези физически мъчения, но си даваше сметка, че не може без тях. И не само заради Сеймор. Добрият й външен вид беше задължителна част от работата й — в най-буквалния смисъл на думата. Виктор Матрик бе постановил, че неговите изпълнителни директори трябва не само да работят здраво, но и да спортуват здраво. Два пъти годишно организираше приключенско сафари за двадесетте си най-висши помощници, част от което се състоеше в трибой: рафтинг в буйните планински потоци, скачане от самолет (страхливците си имаха по един личен инструктор) и планинско колоездене в щата Юта. Съпрузите и съпругите бяха добре дошли, но не бяха задължителни. При все това Сеймор винаги я бе придружавал и винаги се бе отличавал със своята издръжливост. „Никой от вас не би могъл да се подготви специално за някоя от тези спортни дисциплини — обичаше да отбелязва той, — така че номерът е да бъдеш винаги в добра физическа форма. Тренираш ли редовно, първите места в тези състезания са ти гарантирани!“ Ето защо й бе построил и тази фитнес зала.
Мобилният телефон на Нико, поставен на кукичка отстрани на уреда, неочаквано иззвъня. Тя се загледа притеснено в него. При нормални обстоятелства щеше да го остави горе, особено в неделя. Но тъй като сега имаше любовна връзка с Кърби (макар че все още не бе готова да признае дори пред себе си, че е така), предпочиташе да не рискува да бъде разкрита. Беше го предупредила, че при никакви обстоятелства не трябва да й звъни вечер или през уикендите, но Кърби беше силно емоционален тип човек, което означаваше, че под влиянието на страстта лесно би забравил това нейно условие. Сега Нико погледна номера на дисплея и за свое огромно облекчение установи, че е Уенди.
— Здрасти! — извика бодро в телефона тя, докато сваляше каишите от тялото си.
— Виктори ходи с Лин Бенет! — обяви веднага Уенди със смесица от ужас и възхищение. — Двамата са във всички вестници!
— Да, знам, че имаше една среща с него, но…
— В събота вечерта ходила с него на бейзболен мач! — отбеляза възмутено Уенди. — Божичко! Надявам се да не заприлича на Сара-Катрин! Нали си спомняш, че Сара-Катрин също излиза с него?!
Нико изтри потта от тила си. Защо, за бога, Уенди изведнъж се е размислила толкова за Сара-Катрин?! Особено след като вече три години никой нито я бе чувал, нито я бе виждал (и слава богу!).
