Това беше в навечерието на Нова година, преди две години. Уенди и Шейн бяха организирали парти, беше станало много късно и повечето гости вече си бяха тръгнали. Шейн бе заявил, че си ляга. Уенди, Виктори и Нико седяха на старото канапе, продължаваха да пият шампанско и да споделят най-големите си тайни.
— Ти никога не си се омъжвала, затова надали разбираш — бе отвърнала Уенди. — Защото, когато човек създаде семейство, всичко трябва да се споделя. Искаш партньорът ти да бъде щастлив. Пък и аз не съм полицай, та да надзиравам поведението на Шейн! Не искам и той да ме надзирава. Просто го обичам.
Виктори никога нямаше да забрави нито този миг, нито страстта, с която бе говорила тогава Уенди. Реакцията й бе показателна за добротата, щедростта и благородството на нейния характер. Уенди обичаше да закриля хората, да се грижи за тях. На Виктори често й се искаше да бъде като нея, но се съмняваше, че би могла. Водещи в скалата на нейните ценности бяха справедливостта и равнопоставеността, така че когато се стигнеше до връзки с мъже, тя задължително държеше сметка кой какво е дал и кой какво е взел. Експертите в областта на човешките отношения непрекъснато напомняха, че не трябва да се подхожда по този начин, но тя просто не бе в състояние да го превъзмогне. Обичаше, когато вечер си легне, да знае, че мъжът е вложил точно същото количество усилия във връзката им, колкото и тя. И тъй като мъжете обикновено не го правеха, всичките й връзки завършваха с…
Мобилният й телефон иззвъня. Тя го обърна към себе си и погледна номера. Господи! Пак Елън! Сигурно за пети път днес. Виктори включи телефона и изрече с примирен глас:
— Здравейте, Елън!
— Направо няма да повярвате! В крайна сметка Лин настоя да се срещнете в офиса му!
Виктори подбели очи и отговори:
— Добре тогава. Но сигурна ли сте?
— Да, този път и двамата сме сигурни! — извика ентусиазирано Елън.
От другата страна на линията се дочу някакво тракане и преместване и ето че накрая се обади самият Лин Бенет:
— Здрасти, хлапе! Довлечи си задника тук, при мен, на Седемдесет и втора улица!
— Само след минутка ще бъда там — отговори Виктори, като се стараеше да не издава раздразнението си.
Изключи, приведе се към шофьора и каза:
— Беше Елън. Оказва се, че ни очакват на Седемдесет и втора улица.
После се отпусна назад. Ама това вече наистина е прекалено! Този човек не може ли да вземе едно решение и да се придържа към него?! Ставаше ясно, че той е собственик на две огромни сгради, които обхващат цяла една пресечка — от Седемдесет и втора до Седемдесет и трета улица. Домашният му адрес беше на Седемдесет и трета, а служебният — на Седемдесет и втора. Елън й се беше обаждала преди десетина минути — първо, за да й каже, че Лин я чака в жилището си; после, че е променил решението си и че иска да я види в офиса си. След това пък му беше хрумнало да се чакат в музея „Уитни“. А ето че сега пак настояваше да се срещнат в офиса му.
За нея подобно поведение бе просто един не особено деликатен начин да й подскаже, че неговото време е по-ценно от нейното.
Най-сетне колата спря и шофьорът излезе, за да й отвори вратата. Обаче Виктори нямаше време за подобни официалности — излезе сама, застана на тротоара и вдигна глава към сградата на Лин. Тя представляваше, меко казано, чудовищност — цялата беше облицована в бял мрамор, а в единия й край стърчеше куличка! На Виктори й се стори, че от прозореца на кулата наднича женско лице. Тревожно лице.
А после лицето изчезна.
Поколеба се. Питаше се дали всичко това не е чиста загуба на време. Та тя още не бе опознала Лин Бенет, а ето че вече не го харесваше. „Веднага звънни на Елън и й кажи, че сега ти си променила решението си! — пошепна дълбоко в душата й някакъв глас. — Какво може да ти направи този човек? Да се ядоса и да ти съсипе бизнеса ли?!“
Но точно в този момент тежката порта от ковано желязо се разтвори бавно и към нея със заплашителна походка се насочи едър, набит мъж, с черен костюм и слушалки на ушите. На Виктори й се стори, че той ходи така, сякаш се е насрал.
— За срещата с господин Бенет, нали? — попита мъжът. — Да…
— Всичките си гости ли посрещате по този начин? — осмели се да попита тя.
— Да, разбира се — кимна той и я въведе вътре.
— Какво искаш да кажеш с това дали е хубава? Разбира се, че е хубава! Разкошна е! — изрече Лин Бенет и погледна към Виктори, докато продължаваше да говори по телефона.
Седеше на въртящ се стол от кафява кожа и пушеше пура, вдигнал обутия си в шикозни английски обувки крак върху бюрото си, като че ли разполагаше с цялото време на света и тя не го чакаше. Офисът въплъщаваше представата на някакъв вътрешен дизайнер за библиотеката кабинет на типичния джентълмен — ламперия по стените, секции до тавана, ориенталски килим и огромен, емайлиран пепелник за пури с логото на „Дънхил“. Виктори седеше на ръба на малък френски фотьойл, покрит с тапицерия на леопардови шарки. В момента, в който той я погледна, тя се усмихна учтиво.
