Господи, какво чувство! Никога през живота си не бе и изпитвала нещо подобно. Усещаше се странно центрирана в себе си, невероятно стабилна. Някъде подсъзнателно си даваше сметка, че като жена би трябвало да изпитва вина. Би трябвало да се чувства изплашена, че не е била „добричка“. И наистина, само за един кратък момент изпита страх. Но от какво се страхуваше, за бога? От властта си ли? От себе си? Или просто от отживялата представа, че е сторила нещо „лошо“ и следователно трябва да бъде наказана?
И тогава, през онзи следобед, докато седеше на бюрото си и още държеше ръка върху телефонната слушалка след разговора с Брус, тя си даде сметка, че не може да бъде наказана. В тази игра нямаше правила. Онова, което повечето жени възприемаха като „правила“, бяха просто удобни понятия, предназначени да държат жените в пълно подчинение. Понятието „добричка“ беше уютна, успокояваща клетка, измислена от обществото, за да успокои жените, че ако се държат прилично, ще могат да попаднат в нея и да се чувстват в безопасност. Но истината бе, че никой не се чувстваше в безопасност. Безопасността беше лъжа, особено когато става въпрос за бизнес. Единствените съществуващи правила бяха онези, свързани с властта — кой я притежава и кой може да я упражнява.
А ако упражняваш власт, значи я притежаваш!
За първи път през живота си тя се почувства като равна на големите. Разбра, че вече е станала достоен участник в тяхната игра.
Онази вечер Нико купи хайвер от белуга и шампанско „Кристал“ и двамата със Сеймор си устроиха малко тържество. А после Сеймор поиска да правят секс, но тя му отказа. Никога нямаше да забрави онова невероятно чувство — не искаше никой друг да влиза в нея. Знаеше, че е успяла да напълни всичките празни ниши и кътчета в душата си и за първи път се почувства напълно самодостатъчна.
Но дали още се чувстваше така?
Сега тя се запъти към прозореца на спалнята и се загледа навън. През годините след случая с Брус Чикалис тя бе упражнявала властта си изключително предпазливо. Бе използвала пълната й мощ само в краен случай. Беше се научила да не се възгордява с победите си и дори да не ги признава, защото знаеше, че истинската власт идва от една невидима и умело контролирана ръка. Не можеше да не изпита вълнение при всяка своя победа, но това не означаваше, че другите хора бяха длъжни да знаят за това.
И докато сега размишляваше за Майк и за онова, което се канеше да му стори, усети неизбежното вълнение от предстоящата победа. Да, вярно, че усети и някаква празнота, както и тъга. Частица от нея продължаваше да вярва, че хората на върха на корпоративната стълбица най-сетне ще се научат да се държат прилично, ала опитът я беше научил, че там, където играят парите и където е намесена властта, нещата са си винаги същите. Де да можеше само Майк да е по-възрастен и да няма нищо против пенсионирането си… Но за съжаление не беше и ако сега не го елиминира, той ще превърне живота й в ад. Вече й бе нанесъл два удара — третият щеше да бъде фатален.
Нико се обърна и започна да кръстосва напред-назад по персийския килим. Да, всичко е само бизнес. Майк Харнес бе напълно наясно как работи „Сплач-Върнър“. Не може да не е наясно, че някой прекрасен ден Виктор Матрик ще му клъцне главата. Не че самият той не бе клъцнал вече достатъчно глави.
Да, но човек винаги се заблуждава, че на него не може да се случи. Хора като Майк винаги си мислеха, че са недосегаеми за собствените си номера.
Вероятно точно в това се състои и основната разлика между нея и останалите изпълнителни директори в корпорацията, предимно мъже. Нико бе наясно, че същото може да се случи и на нея. И след като заеме поста на Майк, би могла да се задържи там две, най-много пет години — в зависимост от обстоятелствата. В най-добрия случай десет. Но накрая и нейната глава ще падне.
Освен ако не седне на стола на самия Виктор Матрик.
Загледа се в тъмната улица отдолу и се усмихна. Нико О’Нийли, изпълнителен директор на корпорация „Сплач-Върнър“. Звучеше добре. Даже много добре!
Уенди потрепна и се събуди, обляна в пот.
Беше сънувала пак същия сън. Намира се някъде, неизвестно къде, и се чувства слаба и болна. Едва пристъпва. Някой й казва, че трябва да се качи в асансьора. Но тя не може да стигне до него. Свлича се на пода. Не може да се изправи. Жизнените й сили изтичат от тялото й. Не е в състояние да ги контролира. Сега, когато знае, че умира, вече не й пука. Толкова е приятно да си лежиш там и да знаеш, че нямаш никакъв друг избор, освен да се предадеш…
Отвори очи. По дяволите! Още е тъмно. Знаеше, че е четири сутринта, но си наложи да не поглежда към часовника. Само след два часа щеше да започне новият ден. Ако трябва да бъдем по-точни, ден четиридесет и три. Бяха изминали четиридесет и три дена и пет часа, откакто Шейн бе разрушил малкото им, сплотено семейство.
