Взе най-горната папка от купа със сценариите на бюрото й. Осени я мисълта, че купчината със сценарии се бе превърнала в неизменен атрибут на ежедневието й вече повече от двадесет години. Папките се озоваваха в дома й по куриер за четене през уикендите, изпращани чрез вътрешна ускорена поща до екзотични места, подмятани по торби и чанти в коли, влакове и автобуси. И тя ги четеше всичките. Досега бе прочела сигурно най-малко пет хиляди сценария. И както изглеждаше, няма да има край. В съзнанието й внезапно изникна депресираща картина от нейното бъдеще. Всичко щеше да бъде почти същото, каквото беше сега, само дето тя ще бъде по-стара, много уморена и страшно сама. Дори и сега имаше дни, когато си мечтаеше да легне да спи и да не стане цяла седмица.
Отвори папката, прочете пет страници от нея и я остави, раздразнена от една сцена, в която майка укорява двадесет и пет годишната си дъщеря, че все още не се е омъжила. Погледна корицата със съзнанието, че подобен сценарий би могъл да бъде написан само от мъж, при това доста млад — само мъжете днес продължаваха да вярват, че единственото, което една майка иска за дъщеря си, е добър брак. Но за нейна огромна изненада текстът се оказа излязъл изпод перото на жена — Шаста някаква си. Но какво име е това, за бога?! Шаста! И което беше още по-важно — що за жена е тази Шаста?! Не беше ли чувала тази Шаста, че клишето за майките, отчаяни да не би дъщерите им да останат стари моми, е вече отживелица?!
Хвана химикала, написа едно голямо „НЕ“ върху корицата и бутна сценария настрани.
Вдигна следващия сценарий от купчината и смъкна очилата си по-надолу на носа, за да вижда по-добре. Напоследък забелязваше, че думите от страниците й се съпротивляват все по-упорито и не желаят да застанат на фокус. Но същото се отнасяше и за мозъка й. И той отказваше да застане на фокус. Непрекъснато отскачаше към майката на Шаста. Е, сигурно все още има и такива жени, които вярват, че единственият начин, по който жената би могла да се утвърди, е чрез съпруга и децата си. Уенди открай време се чувстваше в непреодолима дисхармония с този вид жени — онези, които смятат, че е прекрасно да бъдеш домакиня и да си зависима от своя съпруг. Съвсем доскоро отношението й към тези, „другите“ жени се бе превърнало за нея в политическо или религиозно кредо, с което тя не си позволяваше никакви морални компромиси. Ала напоследък не беше чак толкова сигурна в правотата си.
Катализатор за нейната преоценка се превърна един разговор, който бе провела с майка си преди два дена беше й се обадила, за да я уведоми, че двамата с Шейн са се разделили. Беше напълно уверена в подкрепата на майка си. Години наред Уенди бе смятала, че майка й е нейният най-верен поддръжник, и бе живяла с убедеността, че е толкова преуспяваща благодарение на нейното разбиране. Беше сигурна, че по време на детството и на юношеството й нейната майка й е предала неизказаното послание, че не трябва да завършва живота си като нея — една обикновена домакиня — и че е огромна грешка да бъдеш зависима от мъж, особено от такъв като баща й. Майка й бе родила четири деца и никога не бе работила и имаше дни, когато не бе в състояние да стане от леглото. Страдаше от депресия, разбира се, но в онези години никой не се сещаше да постави подобна диагноза, а оставането, а леглото по цял ден се считаше за нещо напълно нормално за всяка многодетна майка от предградията. Вероятно би трябвала да се сърди на майка си за това — за часовете наред след училище, когато чакаше майка си да дойде да я вземе, а тя така и не се появяваше, и за срама, който изпитваше. Но Уенди обичаше майка си с онзи особен вид страст, който е напълно сляп за човешките грешки. Може би майка й е била постоянно на ръба, била е истеричка, ала Уенди си я спомняше като красива и чаровна жена, а стига да поискаше — дори и като най-бляскавата дама в квартала. Вярваше, че именно тя я е подтикнала да върви напред и да жъне успех след успех.
Или поне го мислеше до момента, когато й съобщи за случилото се с Шейн.
— О, Уенди — бе въздъхнала майка й, — това беше просто въпрос на време!
— Въпрос на време ли?! — извика шокирана тя. Очакваше от майка си съчувствие, а не порицание.
— Просто си знаех, че рано или късно ще се случи. Подобни бракове никога не оцеляват. Не са естествени.
Уенди остана като попарена.
— Но аз си мислех, че вие с татко обичате Шейн!
Майка й въздъхна и обясни:
— Да, обичахме го, но като човек, а не като съпруг. И винаги сме били на мнение, че този брак няма да просъществува дълго.
Уенди ахна и извика:
— Но той просъществува цели дванадесет години!
— Само защото Шейн е изключително ленив. Двамата с баща ти винаги сме смятали, че някой ден на Шейн просто ще му писне и ще си тръгне. Години наред ми се искаше да те предупредя, но не исках да те тревожа.
— Но ме тревожиш сега! — извика на свой ред Уенди. — И не мога да разбера защо!
