Заплашителна, мазна тръпка срам се стрелна през тялото й и като че ли се сключи около гърлото й, за да я задуши. Уенди стисна очи и зъби. Познаваше множество хора, които се бяха развели, но лошото е, че никой никога не ти казва какво всъщност е разводът. Слушаш за какви ли не случаи на измами, изневери и на не добро познаване на партньора. Слушаш за гняв и необмислено поведение. Ала никой не благоволява да ти каже нищичко за срама. Или за вината. Или за всепоглъщащото чувство за провал, което те кара да се питаш струва ли си изобщо да живееш.
Срамът беше като кама. Бе усещала острието й съвсем близо до своята кожа на няколко пъти по време на дванадесетгодишния им брак, когато двамата с Шейн бяха толкова бесни един на друг, че през ума й беше преминавала и мисълта за развод. Ала болката от изгарящия срам бе напълно достатъчна, за да я накара да размисли и да продължи напред. Да я принуди да стигне до заключението, че независимо колко отвратителен е бракът й, разводът би бил още по-отвратителен.
И през следващите два-три дена или може би седмица, когато двамата с Шейн продължаваха отново по добре отъпкания коловоз (обикновено с помощта на сексуален маратон), тя се зареждаше с ново въодушевление относно съпруга и брака си. Вярно, бракът им не беше обикновен, но голяма работа! Сработваше. Уенди бе наясно, че повечето жени биха се побъркали само от мисълта да плащат за всичко, но на нея това й харесваше. Харесваше й да прави пари, много пари. Харесваше й, че е преуспяваща в този откачен и измамен свят на развлекателния бизнес, в който работеше. (Да, понякога се чувстваше разочарована и уплашена, но непрекъснато си напомняше, че предпочита да бъде уплашена, отколкото отегчена.) Непрекъснато си повтаряше, че е в състояние да се справи, защото си има необходимия баланс. Има си своето семейство като оазис сред бурните води на бизнеса.
Претърколи се настрани и сви крака. Каза си, че няма да плаче. Но вече всичко е изгубено и тя не можеше да разбере защо. Винаги бе смятала, че тя, Шейн и децата живеят добре заедно. И незнайно защо се сети за рибката на Тайлър — Синия пират. Беше му купила китайската бойна рибка в началото на миналото лято и той бе настоял да я вземат с тях в Дарк Харбър, щата Мейн, където бяха отишли на двуседмична почивка, защото това беше новият любим курорт на всички важни хора от Холивуд. Синия пират бе удостоен със статуса на член на семейството и по-голямата част от пътуването до Мейн бе преминало в старание да запазят живота на проклетата рибка, особено след като Шейн неволно я бе оставил в ледената вода на една хотелска мивка. Оцеляването на Синия пират се превърна във водеща тема на цялата почивка — от онези истории, на които, според Уенди, семейството щеше да се смее и след двадесет години, когато децата пораснат и започнат да се прибират у дома само за ваканциите. Угризенията обхванаха цялото й тяло като отрова. Това вече не можеше да се случи. Как ще изглежда бъдещето на семейството без Шейн? Какво ще се случи с тези мили семейни истории?
Знаеше, че повече няма да може да заспи. Напоследък всяка нощ и всеки ден бяха такива — разклащани от раздразненията на неизвестността. Уенди беше уплашена. Едва сега си даваше сметка, че бе прекарала голяма част от живота си в таен, неизказан страх. Страх от самотата, страх от това да остане без мъж. Страх от това, че хората ще я помислят за недостатъчно добра, за да задържи някой мъж. Дали това не бе една от причините, поради които полагаше такива неимоверни усилия да бъде преуспяваща бизнес дама? За да може да си купи мъж? „Да, щом съм успяла да си купя един мъж — помисли си сега тя с горчивина, — имам големи шансове да си купя и друг.“
Щеше да стане и да се заеме с работата си. Още преди много време си бе дала сметка, че единственият начин да облекчи страховете си, е да работи все повече и повече. Часът вече беше пет сутринта. Тревожен, черен час. Но тя си наложи да стане от леглото и да отиде да си измие зъбите. Влезе в кухнята и направи кана кафе. Отнесе чашата си в кабинета и седна на евтиното метално бюро. Бюрото беше останало от Шейн, от годините му в колежа, и той бе отказал да се раздели с него по някакви си свои, сантиментални причини. И тя бе решила да не го насилва. Винаги бе проявявала уважение и толерантност към неговите специфични предпочитания. Нямаше да може да изтърпи съпруг, който да й казва какво да прави и какво не, и още през втората година от брака им я бе осенила мисълта, че ключът към добрия брак е нещо много простичко — да се отнасяш към другия така, както би искал да се отнасят към самия теб.
Ала очевидно това не се бе оказало достатъчно.
