Направи няколко крачки напред. Хората се блъскаха в нея, оглеждаха я подозрително — жена без посока, без цел. Тук, в метрото това бе равносилно на смърт — защото тук начинът за оцеляване е винаги да изглеждаш така, сякаш си тръгнал за някъде, някъде, където е по-хубаво, отколкото това място. Мобилният телефон в ръката й се включи на вибрация. Даде си сметка, че неволно го е стиснала, като че ли той бе единствената й връзка с живота. Слава богу, имаше връзка!
„Къде си?“ — гласеше текстовото съобщение. Беше Уенди.
„В метрото.“
„Ти, в метрото?!“
„Търся вдъхновение.“
„Вдъхновение при «Майкълс»? 13 ч.? Страхотни новини!“
„Какви са?“
„Май отивам в Румъния + прибрах обратно Шейн!“ Виктори едва не изпусна телефона си от изненада. „Там ли си? Ще успееш ли?“ „Да!!!“ — отговори Виктори и изключи.
Какви са тези глупости — че Уенди си е прибрала Шейн обратно? Не можеше да допусне, че… Но пък иначе сега вече имаше нещо по-важно, за което да мисли, вместо проклетата си есенна колекция. Уенди се нуждаеше от нея, а най-хубавото е, че и Виктори можеше да се опре на нейното рамо. Застана нетърпеливо на опашката и си купи карта за метрото. После я пъхна бързо в отвора на бариерата, за да премине. Откъм релсите на метрото я лъхна влажен, застоял въздух, а веднага след това се появи поредната мотриса и разтърси перона. Виктори усети, че се изпълва с усещания, едновременно тревожни и успокояващи — преди да стане знаменитост, години наред бе пътувала с метрото, бе ходила с него навсякъде. И сега никак не й беше трудно да си спомни старите номерца, като например да се придвижиш бързо встрани от тълпата, застанала пред вратата, за да се вмъкнеш по-бързо, а после да застанеш точно по средата и да се хванеш за някой стълб. Внезапно я осени прозрението, че критиците са били напълно прави относно предишната й колекция. В метрото не могат да се носят дълги поли. За там ти трябват панталони и ботуши. И подходящото излъчване. Огледа лицата в претъпканата мотриса — безизразни и неангажиращи, непознати, притиснати прекалено близо един до друг, за да се чувстват удобно, и единственото разрешение на тази дилема е да се преструващ, че около теб няма никой, че никой друг, освен теб не съществува.
И тогава се случи немислимото. Някой я потупа по рамото.
Виктори се скова и не обърна внимание на потупването. Вероятно бе грешка. С малко повече късмет натрапникът ще слезе още на следващата спирка. Притисна се още повече до стълба, с което даде знак, че, ако се налага, има намерение да тръгне напред.
Второ потупване по рамото. Вече се вбеси. Сега вече се налагаше да предприеме нещо. Извърна рязко глава, готова да отвърне на удара с удар.
— Хей, момиче! — Натрапничката се оказа тъмнокожа млада жена с очила.
— Да? — извиси глас Виктори. Жената се приведе към нея и пошепна:
— Панталоните ти са много готини! Пайети през деня! Жестоко!
Виктори сведе глава. Боже, панталоните! Напълно беше забравила, че е облечена с панталоните, които бе ушила вчера. Думите „Панталоните ти са готини“ отекнаха в мозъка й като неочакван, но изключително жизнерадостен лозунг. Това си беше Модата с главно „М“ — международният момичешки език, думите, които стопяваха автоматично ледовете, най-великият комплимент и най-успокоителните фрази, автоматичното членство в елитния женски клуб.
— Благодаря! — усмихна се Виктори, изпълнена с неочаквана топлота към тази жена, която не познаваше, но с която вече бяха близки, защото имаха едно общо нещо — и двете харесваха панталоните й. А после извика: — Господи! — И едва не падна, озарена от внезапно нахлулото у нея вдъхновение. Мотрисата спря и тя буквално побягна навън, втурна се като обезумяла по стъпалата и се изстреля като ракета от станцията на шесто авеню.
Осъзна, че продължава да стиска мобилния си телефон в ръка и веднага набра номера на офиса си.
— Зоуи! — извика, когато чу гласа на асистентката си. После направи пауза и тържествено обяви: — Най-сетне усещам есенната колекция!
Тръгна бързо по тротоара, като продължаваше да нарежда:
— Усещам Уенди като Питър Пан. Пораснали жени като Уенди Хийли — жени, които имат всичко и сами си плащат за него. Изпълнителни директори. Жени, които се грижат за всичко: пътувания, деца, може би дори кърмят. Виждам мили мъжкарани: очила и не особено изискана прическа. Костюми в грахов цвят и бели ризи с миниатюрни кристални копчета и нови форми, леко торбести, нищо, закопчаващо се на кръста, защото свободната талия е безспорен сигнал за сила и власт! Блузи с широки ръкави и панталони с дребни, деликатни пайети, а обувките… обувките… мек сатен и десетсантиметрови токчета, в стил „Луи XIV“, навързани с кристалните копчета…
И, продължаваща в този стил още шест пресечки, Виктори Форд стигна до ресторант „Майкълс“, където най-сетне изключи мобилния си телефон. Пренареди чертите на лицето си и отвори вратата. Обгърна я вълна от топъл въздух и усещане за облекчение и триумф.
