— Не се тревожи, сладурче! Всички си имаме работа. Просто тръгвай! — подкани я Виктори. — Аз ще оправя сметката. А ти ми се обади, щом стигнеш в Румъния!
— Благодаря ти! — кимна Уенди и прегърна приятелката си. „Де да можеше и Шейн да е така разбран като приятелките ми!“ — помисли си с горчивина, грабна чантата си и хукна навън.
Виктори стана и се отправи с бавна походка към сепарето на Лин. Фактът, че Лин обядва с Джордж Пакстън, й предоставяше идеална възможност да извърши тайно разследване в полза на приятелката си Уенди — шанс, който бе прекалено изкусителен, за да бъде пренебрегнат. Всички знаеха историята за това, как преди четири години Джордж Пакстън се бе опитал да купи „Парадор“, но бе надхитрен от „Сплач-Върнър“. Но малцина бяха наясно с друга, вътрешна информация — как уж „най-добрият“ приятел на Джордж, Селдън Роуз, се е заел с организирането на сделката зад гърба му, мислейки си, че ще може да задържи „Парадор“ лично за себе си. Е, нещата не се бяха развили точно така. Виктор Матрик, главен изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“ и шеф на Селдън, бе дочул за двойните игрички на своя подчинен и макар че нямаше нищо против да купи „Парадор“, той ненавиждаше липсата на лоялност, та след като разбра, че Селдън е действал зад гърба на най-добрия си приятел, предположи, че накрая ще му скрои същия номер и на него. Именно затова, и като намек към Селдън да не опитва да му прилага подобни тактически ходове, той бе довел за изпълнителен директор на „Парадор“ външен човек — Уенди Хийли. Тази информация й беше известна от Нико, която пък я е чула от самия Виктор Матрик, когато двамата със Сеймор са били поканени на тайна среща в къщата му в Сейнт Бартс. После, естествено, Нико я бе предала веднага на Виктори и Уенди. И докато Джордж и Селдън уж вече се бяха помирили (очевидно и двамата бяха на мнение, че в любовта и бизнеса всичко е позволено), Виктори изобщо не би се изненадала да разбере, че Джордж все още не е забравил за този „инцидент“. Защото, въпреки всичките им хитри ходове и игри, нито той, нито Селдън не бяха успели да докопат „Парадор“. И сякаш това не им беше достатъчно, ами и бяха надхитрени от една жена!
— Здрасти, хлапе! — извика Лин и я дръпна към себе си, за да я целуне.
— Харесва ли ви обядът? — попита тя.
— Няма начин. Но на Джордж като че ли му харесва повече. Като го гледам, доста тлъстинки е натрупал, не мислиш ли?
— О, я стига! — сряза го Джордж Пакстън с глас, който сякаш излизаше от дъното на бездънна яма.
— С кого обядва ти? — попита Лин, с което буквално й пъхна темата в ръцете.
— С Уенди Хийли — изрече небрежно тя, наблюдавайки невинно Джордж Пакстън и питайки се как ли ще реагира той на тази информация. — Нали я знаеш — шефката на „Парадор“!
Джордж дари Виктори с най-доброто си покерджийско лице, което за нея беше недвусмислен знак, за темата все още го вълнува.
Ха, на някакъв етап тази информация може да се окаже особено ценна!
— Джордж, ти нали познаваш Уенди Хийли? — обърна се към него Лин Бенет и двамата с Виктори си размениха конспиративни погледи. Ставаше ясно, че Лин се наслаждава на тази игра не по-малко от нея самата, защото му предоставяше възможност да се посмее за сметка на Джордж, който беше по-богатият от двамата.
— О, да! — кимна Джордж Пакстън, сякаш най-сетне бе благоволил да признае съществуването на Уенди. — И как е нашата Уенди?
— Много е добре! — отговори Виктори с онзи характерен за жените ентусиазъм, който подсказваше, че друга алтернатива просто не е възможна! — Носят се слухове, че тази година „Парадор“ ще обере няколко „Оскара“!
Е, подобни слухове изобщо не се носеха, но Виктори знаеше, че при подобни ситуации и пред подобен род мъже се налага да рисуваш картините в максимално розови краски. А освен това изказването й не беше чиста лъжа, защото Уенди й бе споменала, че вероятно ще получат няколко номинации за „Оскар“. Да не говорим пък за удоволствието да станеш свидетел на изненадата, изписана по самодоволното свинско лице на Джордж Пакстън. Очевидно се е надявал Уенди да се провали.
— Е, браво! Предай й моите поздрави! — смотолеви той.
— На всяка цена! — отвърна кокетно Виктори.
А после, давайки си сметка, че повече от дадената ситуация не би могла да изстиска, тя се извини и се отправи към дамската тоалетна.
Уенди се строполи на мястото си в първа класа. Сърцето й все още биеше като бясно от тичането по ръкава. Погледна си часовника. Имаше още цели десет минути до излитането. И въпреки че докато се носеше из летището непрекъснато си повтаряше, че самолетът няма да излети без нея, някакъв тъничък гласец не спираше да я подкача: „Ами ако излети? Ами ако излети?!“ — като шестгодишно хлапе. „Ако излети, с мен е свършено!“ — бе изревала тя мислено на гласчето. Това би означавало, че няма да може да се появи на мястото на снимките до утре вечер, което просто щеше да бъде прекалено късно!
