— Той е започнал да се поправя — изрече на глас, като че ли се опитваше сама себе си да убеди. — Може би психоаналитикът действително помага с нещо.
Виктори си умираше да чуе още нещо за тази история с брачния консултант, но точно в този момент телефонът й иззвъня.
— Забавляваш ли се? — измърка в ухото й Лин Бенет.
Виктори веднага се обърна. Лин седеше през две маси от нейната, заедно с милиардера със свинско туловище Джордж Пакстън. Двамата се обърнаха едновременно и й помахаха.
— Здрасти! — извика радостно тя, действително щастлива да го види. Не се бяха виждали близо седмица, по вина на натоварените си графици.
— Джордж иска да знае дали можем да му отидем на гости в къщата му в Сен Тропе — изрече Лин с обработения си, басов глас.
— И ти не можа просто да станеш, да дойдеш дотук и да ме попиташ, така ли?
— Така е по-секси!
Виктори се изкиска и затвори. Изпрати му текстово съобщение: „Малко съм заета, ехо! Модно шоу?“ После пренасочи вниманието си отново към Уенди. Двете поговориха още няколко минути, а после телефонът на Виктори отново иззвъня.
— Просто искам да те уведомя, че не отговарям на текстови съобщения! — измърка отново Лин.
— Аха, технологично обременен, така ли?! Радвам се да разбера, че все пак на този свят има неща, които не можеш да правиш!
— Просто не искам. Различно е.
— Защо тогава не накараш Елън да отговаря на текстовите ти съобщения? — отбеляза Виктори и се извърна, така че Уенди да не забележи усмивката й. После затвори.
В този момент иззвъня мобилният телефон на Уенди. Тя го вдигна, погледна дисплея и се смръщи. Търсеха я от офиса й.
— Това е! — изрече мрачно.
Стана и излезе навън, за да говори спокойно. Ако от другата страна наистина е режисьорът Боб Уейбърн, разговорът със сигурност ще бъде разгорещен.
— Да? — каза тя, когато включи телефона. Беше асистентът й Джош.
— Имам едно обаждане за теб.
— От Боб ли?
— Не, от Ханк!
— По дяволите! — Ханк беше нейният отговорник продукция. Това означаваше, че режисьорът Боб Уейбърн отказва да разговаря с нея, използвайки този свой ход като начин да я докара в Румъния, при себе си. — Свържи ме!
— Уенди? — връзката не беше особено добра, но тя веднага долови страха в гласа на Ханк. Това също не беше добър знак. — В момента стоя точно пред неговата каравана.
Сигурно има предвид караваната на Боб Уейбърн.
— И? — подкани го тя.
— Той ми тръшна вратата под носа. Заяви, че е прекалено зает, за да си губи времето с разговори по телефона.
— Ето сега какво искам от теб да направиш! — изрече Уенди точно в момента, в който излизаше от ресторанта на тротоара. — Искам да влезеш в караваната му, да насочиш към него телефона и да му заявиш, че от другата страна съм аз! И за него ще бъде много по-добре да приеме обаждането!
— Не мога да го направя! — изхленчи Ханк. — Той ще ме изхвърли от снимките!
Уенди си пое дълбоко дъх и се въоръжи с търпение.
— Не ми хленчи, Ханк! Много добре знаеш, че това си върви с територията!
— Но той може да превърне живота ми във вонящ ад!
— Аз също го мога! — изтъкна Уенди. — Просто се качи по стълбите и отвори вратата! И не чукай! Крайно време е този човек да разбере, че няма да толерираме подобно поведение! Хайде, чакам! — подкани го пак.
Потри ръце, за да се стопли във февруарския студ, а после се приближи до стената на ресторанта, като че ли това би могло някак си да я стопли. По шесто авеню профучаха две полицейски коли с включени сирени, а на шестнадесет хиляди километра оттук тя долови тихото потропване на ботушите на Ханк, докато се качваше по металните стълби, отвеждащи до вратата на караваната в румънските планини.
А после задъханият му глас.
— Е? — попита тя.
— Вратата е заключена — отговори той. — Не мога да вляза!
Светът неочаквано се обърна с краката нагоре и Уенди се почувства така, сякаш надникна в дълбока, черна дупка. Пое си дълбоко дъх, като си напомни, че не трябва да избухва. Ханк нямаше никаква вина, че Боб отказва да му говори, но все пак й се искаше асистентът да може да се оправи и сам. Накрая изрече мрачно:
— Предай на Боб, че още утре ще има щастието да ме види! Лично!
Ханк затвори.
— Джош? — изрече Уенди в телефона. — Как са полетите?
— Има един на „Ер Франс“ в пет часа, с прекачване в Париж за Букурещ. Стига там в десет сутринта, а оттам си имаме наш хеликоптер, който отвежда хората ни право в Брашов. Пътят е около час. Освен него, за онези, на които не им допада да се возят в тридесетгодишен руски хеликоптер, предлагаме влак. Но с него се стига за около четири часа.
— Резервирай хеликоптера и прати колата ми да ме чака пред ресторанта след две минути. После звънни на „Ер Франс“ и помоли някого от Специални услуги да ме чака на тротоара там. — Погледна си часовника. Беше почти два следобед. — Няма да мога да стигна до летището преди четири!
— Разбрано, шефе! — изрече нагло Джош и затвори.
— Румъния те зове, така ли? — попита Виктори, когато Уенди се появи задъхано на масата.
— Много съжалявам. Но в пет трябва да летя за Париж!
