Шофьорът кимна и той се качи в колата. В същата секунда насрещната врата рязко се отвори и на седалката се тръшна някакъв непознат. Друг мъж, огромен като канара, безцеремонно го избута навътре и се настани до него Вратите се затръшнаха и таксито потегли.
Петров дори не успя да види лицата на похитителите си. Те го притискаха плътно от двете страни, без да му дадат възможност да помръдне. Пистолетът остана в джоба му. Ножът преряза гърлото му в мига, в който друго острие се заби в дясната половина на тялото му. Последваха още множество удари.
Тялото му рухна напред.
Таксито напусна града и пое към Уестчестър. След известно време отби и спря край малък тъмен парк. Тримата мъже слязоха и се прехвърлиха в паркирания наблизо джип. Трупът на Петров остана проснат на пода на таксито.
На челото му с черен маркер беше изписана една-единствена дума на руски, чийто превод беше категорично ясен:
Сизър смъкна шапката и маската. Увертюрата на операция „С ботуши по земята“ беше в ход. Тази вечер трябваше да изпълнят още една задача. Джипът пътува дълго до мястото на следващата задача. Изпълниха я леко, без никакви затруднения. Нещата бяха предварително уредени, парите платени. Колата спря на ръба на дълбок трап изкопан в земята. Мъжете слязоха и извадиха големия чувал от багажника.
Сизър дръпна ципа и се взря в безжизненото лице на трупа.
Бедният Константин. Така и не постигна мечтата си да играе в латино сериал. Сизър затвори чувала, метна го на рамото си и го понесе към ямата. Двигателят на спрелия наблизо камион за отпадъци изръмжа, скоростите изскърцаха. Тонове строителни отпадъци се изсипаха върху „гроба“ на Константин. Веднага влезе в действие и тежък булдозер, който започна да подравнява ямата с изкопаната пръст. До сутринта тук нямаше да останат никакви следи.
Сизър мълчаливо вдигна ръка за поздрав.
По обратния път той извади телефона си и докладва за успешното приключване на задачата.
На три хиляди километра от мястото на събитието Николас Крийл направи поредната отметка в списъка с неотложните задачи. Дик Пендър беше умен мъж, който знаеше как да оплете света в сложните си игри. Но понякога един „истински“ труп вършеше повече работа, разбивайки сърцата на милиони. А в
Кейти Джеймс удължи престоя си. Никак не й се искаше да се прибере в Ню Йорк и да чака следващия прочут покойник. Качи се на влака от Глазгоу за Единбург, който измина разстоянието за петдесет минути. Очите й машинално следяха шотландския пейзаж — отначало гол и равен, после пищно зелен.
Взе стая в „Балморал“, хапна набързо в ресторанта и излезе. На вратата почти се сблъска с висок и широкоплещест мъж, който любезно се извини и се отдалечи с бърза крачка. Кейти разтърка рамото си и погледна след него. Сякаш се беше блъснала в каменна стена. Сигурно е ръгбист, помисли си тя.
Плъзна се покрай портиера, наконтен в традиционна шотландска носия — от поличката до церемониалния кинжал, затъкнат в чорапа. След дълга и приятна разходка из центъра на града тя седна да изпие един чай близо до двореца Холирудхаус. После, избягвайки множеството кръчми, които я привличаха така, както магнитът привлича карфиците, тя пое нагоре по хълма, върху който се издигаше перлата в короната на града — Единбургският замък.
Тъмните зъбери на Касъл Рок, пронизващи небето в западната част на града, бяха единствената причина за съществуването на Единбург. Скалистите останки от някогашния вулкан се издигаха като непристъпна граница между централна Шотландия и Англия — страната, която мнозина шотландци продължаваха да наричат „стария враг“. Кейти мина под Централния портал, от двете страни на който се издигаха статуите на Робърт Брус и Уилям Уолас, двама шотландски лидери, спечелили славата си в победни битки срещу англичаните. Беше пропуснала топовния изстрел в един часа, произведен от тежкото артилерийско оръдие — спомен от Втората световна война, но в замяна на това успя да види Камъка на съдбата.
Отмъкнат от англичаните още през XIII век, той е бил върнат едва през XX век. В продължение на седемстотин години той бе лежал под стола за коронации в Уестминстърското абатство, на който бяха седели всички монарси — от Едуард II до Елизабет II.
Малко по-късно тя стигна до върха на Касъл Рок, където се издигаше най-старата сграда в Единбург — параклисът „Сейнт Маргарет“. Именно тук тя отново попадна на широкоплещестия мъж, с когото се беше сблъскала в хотела. Той беше коленичил на третия ред скамейки редом с човек, който изглеждаше като съвсем обикновен турист. Кейти понечи да се върне, но нещо привлече вниманието й. Коленичейки зад последния ред, тя извади фотоапарата си и погледна през визьора.
