— Дай ключовете! — изрева в отговор той, после, без да чака отговор, ги изтръгна от ръката й и отвори вратата. Пъхна се зад волана с цената на известни усилия и извърна глава към жената, която просто стоеше и го гледаше. — Каква чакаш?! Качвай се!
— Не!
— Ако те открият тук, ще те пречукат!
— Искаш да кажеш, че
— Ако беше така, нямаше да ти предлагам превоз, защото вече щеше да си мъртва!
— Превоз като
— На онези типове не им пука за заложници. Хайде, качвай се!
И двамата доловиха някакъв шум, който се приближаваше.
— Давам ти последен шанс! — мрачно предупреди Шоу.
Тежкият камион изскочи иззад завоя на двайсетина метра от тях. Зад волана му беше един от едрите таджики, а до него седеше дребният тип с кривата усмивка, който не приемаше чекове и кредитни карти. Видя ги и усмивката му се разшири. Стъклото се плъзна надолу, отстъпвайки място на оръжие с дълга цев.
— Внимавай! — изкрещя Шоу, после, сякаш с едно-единствено движение, дръпна Кейти през отворения прозорец и настъпи газта. Секунда по-късно на мястото на купъра изригна огнено кълбо, причинено от ръчен противотанков гранатомет.
Шоу бутна Кейти на пода, стисна волана и здраво стъпи на педала. Ръката му сменяше скоростите със светкавична бързина, а оборотите на двигателя останаха в зоната на червеното, далеч над фабричните ограничения. Не беше ясно дали това щеше да бъде достатъчно.
Отзад екна тежка картечница, нощният въздух беше прорязан от сърдитото бръмчене на едрокалибрени куршуми.
— Стой там! — изкрещя Шоу и натисна главата на Кейти.
Погледна в огледалото за обратно виждане. Първата му мисъл беше да напусне пътя и да пробва шанса си през ливадите от двете страни. Спряха го канавките, прекалено дълбоки за ниска кола като купъра. А дори да ги преодолееше, теренът отвъд тях беше твърде неравен и можеше да бъде преодолян само от кола със задвижване на четирите колела.
Разбира се, купърът беше далеч по-пъргав от камиона, но на този черен път едва ли щеше да излезе извън обсега на поредния ръчен противотанков гранатомет. Очакваше го всеки миг, а пред очите му се появиха белите зъби на дребния таджик, оголени в зловеща усмивка. Той знаеше, че зад волана на малката кола е именно Шоу, но нещата щяха да претърпят промяна.
— Дръж се! — изкрещя той, след което направи три неща едновременно: натисна спирачката, нави волана докрай и отново скочи на газта. Колата се завъртя на сто и осемдесет градуса и с пълна скорост се понесе срещу камиона.
Кейти се надигна достатъчно бързо, за да види всичко това.
— Какво правиш, по дяволите?! — изпищя тя.
До челния удар оставаха не повече от пет секунди. Кейти се вкопчи в арматурното табло и затвори очи.
Фаровете стремително се приближаваха. Таджиките объркано се спогледаха. Сблъсъкът почти сигурно щеше да повреди камиона, а той беше единственото им средство да се отърват от преследвачите, които бързо напредваха през гората.
Именно това беше причината, поради която Шоу се реши на отчаяния ход.
Едрият таджик нави волана наляво. Това беше последната маневра в живота му.
Шоу натисна спусъка. В шофьорската врата на камиона се появиха три големи дупки. Усмивката на дребното копеле се стопи заедно с живота на шофьора му. Шоу рязко завъртя кормилото, купърът се стрелна надясно, почти облизвайки страничния борд на тежката машина. Колелата му изровиха трисантиметров коловоз в меката пръст на банкета, купето се разлюля. После сцеплението се възстанови и малката кола се стрелна напред.
Останал без управление, камионът измина още сто и петдесет метра, след което напусна пътя, друсна в дълбоката канавка и се преобърна странично.
Едва тогава Кейти Джеймс отвори очи.
На петнайсет километра от мястото, където трябваше да ги настигне смъртта, Шоу намали скоростта, свали страничното стъкло и напълни дробовете си със свеж въздух. Дори според неговите виждания на професионалист двамата с жената на съседната седалка се бяха разминали на косъм със смъртта.
Едва сега Кейти забеляза кървавата драскотина на врата му, близо до рамото.
— Ранен си! — ахна тя.
Шоу разсеяно опипа раната. Явно умът му беше на друго място.
— Само драскотина — промърмори той. — Куршумът не е проникнал.
— Слушай, ако ме пуснеш, обещавам да не казвам на никого.
— Май гледаш много филми.
— Искаш да кажеш, че ще ме пуснеш?
— А ти си мислиш, че умирам от желание за компанията ти, така ли?
— Кои бяха онези мъже в черно, които стреляха?
— Предложих да те повозя, а не да давам показания.
— Ти не си наркодилър, нали? — погледна го любопитно тя.
— А ти сигурно познаваш цял куп такива?
— Да, наистина познавам.
— Всъщност как се появи в гората? — попита той, после я позна и чертите му се опънаха. — С теб се сблъсках на входа на „Балморал“! Беше и на онази яхта. Защо ме следиш? — Пръстите му се впиха в рамото й. — Кой те прати?
— Хей, боли! — извика тя и хвана ръката му. — Моля те!
Той стисна за последен път и неохотно я пусна.
— Какво търсеше там?
— Стана случайно.
— Много мразя да ме лъжат!
