Франк прекоси стаята с два скока и коленичи до него.
— Извикайте „Бърза помощ“! — изкрещя той и повдигна главата на големия мъж. — Шоу! Чуваш ли ме?
Главата на Шоу безсилно увисна в ръцете му. Франк погледна дълбоката рана на ръката му, дръпна вратовръзката си и сръчно я стегна под рамото му.
— Дръж се, Шоу, дръж се! — напрегнато прошепна той. — Медицинският екип всеки момент ще бъде тук!
После се извъртя към хората си и гневно изкрещя:
— Как са го открили тези мръсници? Нали трябваше да има прикритие?
— Франк…
Шоу беше отворил очи и го гледаше.
— Всичко ще бъде наред, медицинският екип се качва!
— Обади се на Ана — прошепна едва чуто Шоу. Дишането му ставаше все по-затруднено. — Обади се на Ана вместо мен…
Лекарите нахлуха в стаята и заобиколиха двамата мъже. Макар и слаби, пръстите на Шоу се вкопчиха в ризата на Франк.
— Обади й се. Моля те.
— Добре, ще й се обадя — кимна Франк. — Ей сега ще й се обадя.
Шоу изгуби съзнание, ръката му безсилно увисна.
Няколко минути по-късно тялото му беше прехвърлено на носилка и понесено към вратата.
Изрисуваният с дракони Виктор предприе последното си пътуване в чувал със затворен цип.
Изправен до прозореца, Франк гледаше след линейката, която бързо потегли. Тази стая щеше да бъде почистена и стерилизирана, нещата с местната полиция щяха да бъдат уредени без много шум. Инцидентът никога нямаше да стигне до френските медии. Умът му механично отмяташе задачите, които трябваше да бъдат свършени.
— Коя е Ана? — попита един от хората му.
Франк извади своето блекбери и за четвърти пореден път изчете имейла, който беше получил съвсем наскоро: „Спешно съобщение! Нападение срещу централата на Финикс Груп в Лондон. Няма оцелели.“
Това го беше накарало да се обади в хотела на Шоу. Не получи отговор и моментално потегли насам. От гърдите му излетя тежка въздишка, очите му огледаха напълно опустошената стая.
— Просто една жена, с която той беше наистина много близък.
Кейти Джеймс седеше в малкия си апартамент в Уест Сайд в Ню Йорк и гледаше бутилката с джин, кацнала на кухненския плот. До нея имаше празна чаша. Преди минута беше пуснала в нея пет бучки лед, поливайки ги с два пръста тоник. После се бе оттеглила да я съзерцава. След известно време разбърка съдържанието на чашата с дълга лъжичка. Ледът примамливо изтрака. Очите й отново се заковаха върху бутилката. Едно питие, нищо повече. Нима не го е заслужила?
Като за начало за малко не я убиха. А след като се прибра у дома с редовния презокеански полет, установи, че я бяха уволнили. Страницата с некролозите щеше да се списва от някакъв осемдесетгодишен пенсионер на свободна практика. Обяснението беше стандартно: бюджетни затруднения.
Пожелаха й едно „късмет, Кейти“, след което наредиха на охраната да я изпрати до изхода. Много й се искаше да изтича обратно, да свали пулицърите от стената и да ги захвърли в тлъстите им муцуни.
Но вместо това се прибра у дома и се втренчи в бутилката с джин. Едно питие и ще спре. Знаеше, че може да го направи. Имаше сили. Развинти капачката и помириса възхитителния аромат. Пусна в чашата резенче лайм, разклати я и направи кратка пауза преди последната стъпка — два пръста „Бомбайски сапфир“. Това щеше да бъде тост за новата й кариера. Няма значение, че все още не знаеше в коя област щеше да бъде тя.
Но това не беше всичко. Проблемът беше там, че когато беше трезва, непрекъснато сънуваше Бенхам. Момчето от Афганистан, чиято смърт й беше донесла втория „Пулицър“, упорито се появяваше в сънищата й. Изключително слънчево, с развяна от вятъра къдрава коса и усмивка, която би разтопила дори каменно сърце и би осветила и най-тъмната нощ. Но сънят свършваше по един и същ начин: тя държи в ръце безжизненото телце на Бенхам. Мъртвият Бенхам.
Не й се явяваше само когато беше пияна. Само тогава се държеше на разстояние. Но през последните шест месеца непрекъснато беше с нея. Умираше стотици пъти, а после по четири-пет пъти на нощ възкръсваше в прегръдките й. Безкрайният кошмар я караше да се чувства уморена. Искаше едно питие. Не, искаше да се напие. Не искаше да вижда Бенхам жив, а после мъртъв…
Подви крака под себе си и насочи поглед към прозореца. Раздърпана стара тениска беше единственото й облекло. Днес в Сентръл Парк се проведе протестен митинг срещу политиката на руското правителство. Десетки хиляди хора размахваха знаменца с надпис „Помнете Константин“. Кейти нямаше как да знае, че организаторите на митинга ги бяха получили от една фирма фантом, която беше тайно свързана с „Пендър и сътрудници“. Тази компания беше произвела двайсет милиона такива знаменца, разпратени по всички части на света.
Кейти реши да не ходи на митинга, тъй като други неща занимаваха съзнанието й.
Извърна глава от прозореца. През синьото стъкло на бутилката очите й попаднаха върху екрана на телевизора зад нея.
