Извънредни новини. Да, бе. Винаги има извънредни новини. Поредната сензация. В близкото минало тя вече щеше да е на борда на някой самолет и щеше да лети с осемстотин километра в час към епицентъра на урагана. И това щеше да й харесва. До последната секунда и до последния ред на поредния сензационен материал. Същото щеше да изпитва и при следващия. Работата на репортера беше наситена с хипнотична енергия, беше едно безкрайно надбягване с кипяща от високия адреналин кръв. Надбягване, в което нямаше финална лента.
Пак Лондон. Английската столица винаги имаше дял в извънредните новини, въпреки че докато Кейти беше там, не се беше случило нищо необичайно. Извън късмета, който я беше споходил. Изпусна въздуха от гърдите си и отправи равнодушен поглед към екрана. Опакованата с полицейски ленти сграда й се стори позната. Изправи гръб и напрегна слух, забравила за джина.
Какво каза тази жена? Уестминстър? Каква група? Кейти скочи, прекоси стаята и усили звука.
Репортерката стоеше под дъжда, а около нея сновяха полицаи и хора с бели престилки. Подвижни бариери възпираха насъбралите се зяпачи. В уличката бяха паркирани няколко подвижни телевизионни станции. Сателитните им чинии изстрелваха новината към света.
„Малцина биха допуснали, че подобно нещо може да се случи на компания като Финикс Груп — говореше репортерката. — Централата й на тази тиха лондонска уличка бе мозъчен тръст, който се занимаваше с различни аспекти на световната политика, главно в областта на науката и обществения живот. Служителите й без изключение са били хора на науката, мнозина от тях преподаватели в престижни учебни заведения. Никой не би допуснал, че такива хора могат да бъдат обект на брутално изтребване. Все още не разполагаме със списък на жертвите, тъй като първо трябва да бъдат уведомени техните близки. От оскъдните подробности, които успяхме да научим, личи, че тази касапница…“
Кейти се плъзна на килима с разтуптяно сърце. Краката й изведнъж омекнаха.
„За момента властите съобщават за около трийсет жертви — продължи репортерката. — По всичко личи, че няма оцелели сред хората, които са се намирали в сградата.“
Кейти погледна часовника си и механично изчисли часовата разлика. Репортерският й инстинкт се включи в действие въпреки надигащата се в гърдите й паника. В Лондон беше вечер. Няколко часа за откриване на телата, появата на полицията и пресата. Нападението най-вероятно е станало някъде между три и четири следобед. После паниката взе връх.
Скочи, грабна чантичката си и извади визитката, която й беше дала Ана.
Набра номера, но насреща се включи гласова поща. С мъка преглътна буцата в гърлото си, когато чу спокойният глас на Ана, подканящ я да остави съобщение. Мълчаливо захвърли слушалката.
После една мисъл я разтърси като електрически ток.
Шоу!
Набра номера, който й беше дал. Сигналът прозвуча четири пъти. Насреща вдигнаха в момента, в който тя очакваше да се включи гласовата поща.
— Ало? — прозвуча женски глас.
— Ало… — Кейти объркано замълча, после попита: — Може ли да говоря с Шоу?
Жената отговори нещо на френски.
Кейти напрегна паметта си, опитвайки се да извади на бял свят малкото френски думи, които беше запомнила от колежа и многобройните си пътувания. Попита дали жената говори английски и тя отговори „малко“. Но на въпроса къде е Шоу каза, че не познава човек с това име.
— Но у вас е неговият телефон — възрази Кейти.
Жената объркано замълча, а после я попита дали му е роднина.
Лошо, мрачно въздъхна Кейти. За един изпълнен със сюрреалистични картини миг си представи, че Шоу е бил при Ана в момента на нападението и също е загинал. Но защо телефонът му се оказва у някаква французойка след касапницата в Лондон?
— Да, аз съм му роднина — каза в слушалката тя. — Всъщност сестра му. А вие коя сте?
Жената се представи като медицинска сестра на име Маргарет.
— Медицинска сестра? Не разбирам…
— Този човек Шоу, той лежи в болница.
— Какво му е?
— Ранен. В момента лежи в хирургическото отделение.
— Къде?
— В Париж.
— Коя болница?
Маргарет й каза.
— Ще се оправи ли?
Сестрата нямаше отговор на този въпрос.
