Кейти трескаво се зае да събира багажа си. Благодарение на прелетените милиони километри тя успя да си резервира място за полета на „Ер Франс“, който излиташе по-късно вечерта от международното летище „Кенеди“.
Отпуснала облегалката си максимално назад, тя напразно се опита да дремне. Очите й останаха приковани към монитора пред нея, включен на един от новинарските канали. Предаваха някакви незначителни подробности около „Касапницата във Финикс Груп“, но нищо съществено. Преди да се качи в самолета, Кейти опита още веднъж да се свърже с Ана, но насреща отново се включи гласовата поща.
Защо върша всичко това? — запита се тя, докато реактивният лайнер гълташе километрите над океана. Познавам Ана и Шоу съвсем бегло, а и Шоу съвсем справедливо й беше подхвърлил, че няма право да се бърка в живота им.
Отговорът може би беше прост: защото нямаше какво друго да прави. Действително познаваше Ана и Шоу съвсем бегло, но драматичният начин, по който се срещнаха, ги превръщаше в нещо по-различно от случайни познати. Бяха й станали близки, изпитваше загриженост за тях, искаше да бъдат щастливи. И по тази причина в момента се чувстваше така, сякаш е загубила близък приятел.
Кацна в седем сутринта местно време, премина през паспортния контрол и скочи в първото свободно такси. Болницата се намираше в центъра на Париж.
Плати на шофьора и изтича към централния вход. Използвайки лошия си френски, тя все пак успя да намери някаква жена, която говореше английски. Но тя сви рамене и каза, че в болницата не е постъпвал пациент на име Шоу.
— Тежко ранен, вчера са го оперирали — настоя Кейти. — Едър мъж, метър и деветдесет, с тъмна коса и яркосини очи.
Жената я погледна с дълбоко недоумение.
— Това е голяма болница, мадам — рече тя.
— Разговарях по телефона със сестрата, която се грижи за него. Казва се Маргарет.
— А, bon — кимна жената. — Познавам Маргарет. — Набра някакъв номер, каза няколко думи в слушалката и вдигна глава. — Мосю Рамзи е в стая 805.
Кейти се втурна към асансьорите, теглейки малкия куфар на колелца след себе си. Заковала тревожен поглед в гърба й, жената набра още някакъв телефон.
Блекберито на Николас Крийл иззвъня точно един час след убийството на Ана Фишер. Той се обърна в леглото, взе го от нощното шкафче и натисна един бутон. На екрана светнаха думите: „Всичко е добре, когато свършва добре.“ Изпращачът беше Сизър. Кой би допуснал, че човек като него можеше да се окаже почитател на Барда? Крийл погледна часовника си. В Лондон беше следобед, точно по план. Обърна се на другата страна и отново заспа.
По-късно вечерта Крийл приглади смокинга, опипа френските ръкавели на ризата си и стана от мястото си, за да приеме бурните аплодисменти. На път към катедрата се отби да стисне ръката на губернатора, който току-що го беше представил на елитната публика, платила по пет хиляди долара на глава, за да присъства на официалната номинация на Николас Крийл за филантроп на годината. Последното му дарение беше в размер на осемдесет милиона долара, предназначени за строителството и обзавеждането на ултрамодерно отделение за лечение на болни от рак деца към една от най-големите болници в страната. Но той категорично отказа новото отделение да носи неговото име, тъй като много сгради в страната вече бяха удостоени с тази чест. Вместо това предложи името на покойната си майка.
Губернаторът на Калифорния беше изключително красноречив в своето кратко експозе, наричайки производителя на оръжие и милиардер „човек с несравнима далновидност и изключителна съпричастност към чуждата съдба“. Ако майката на Крийл беше жива, описанието несъмнено щеше да я просълзи. Но както винаги очите на Крийл останаха сухи. Това просто не беше в характера му. Всяка негова постъпка беше добре обмислена и отлично мотивирана, което в пълна степен важеше и за събитието тази вечер. Парите, разбира се, бяха похарчени съвсем разумно. Той нямаше проблем да помага на болните деца. Най-големият му син за малко не умря от левкемия и именно тази болест събуди интереса му към научните изследвания на рака и неговото лечение. Крийл със сигурност притежаваше повече алчност и амбиции от останалите хора, но беше и далеч по-преуспяващ от тях.
Фактически той имаше щедро сърце, а и разполагаше с много пари. С течение на годините беше отделял милиарди за благотворителност, далеч повече от всички останали богаташи, взети заедно. Споделянето на богатството му го караше да се чувства добре, околните също се чувстваха добре и това му носеше радост. Беше един хубав начин да уважи паметта на майка си, да я дари със заслужено безсмъртие. А и така създаваше приятелства на високо ниво, от които винаги имаше нужда. Той отдава подозираше, че губернаторът на Калифорния, а и щатът като цяло щяха да бъдат негови приятели завинаги. Печеливша ситуация, от която всички щяха да бъдат доволни. Срещу някакви жалки осемдесет милиона долара.
