Плувах с плавни, силни движения през черна вода. Луната висеше огромна и сочна, рисувайки сребърна пътека по езерото. Виждаха се черни силуети на дървета. Намирах се почти до брега. Водата беше толкова топла. топла като кръв. В този момент разбрах и защо е черна. Това беше кръв. Плувах в езеро от прясна, топла кръв.
Събудих се незабавно, зинала за въздух. Оглеждах мрака за. какво? Нещо, което ме бе погалило по крака точно когато се събудих. Нещо, което живееше в кръв и мрак.
Телефонът изпищя и едва успях да преглътна собствения си писък. Обикновено не се държах толкова нервно. Било е просто кошмар, дявол го взел. Просто сън.
Опипах за слушалката и успях да изхъхря:
- Ахъ?
- Анита? - гласът ми прозвуча колебливо, сякаш собственикът му можеше да затвори всеки момент.
- Кой е?
-Уили - Уили Макой. - още, когато си каза името, ритъмът на гласа ми прозвуча познат. Телефонът го отдалечаваше от мен и добавяше електрическо съскане, но го познах.
- Уили! Как си? - още докато изричах стандартния въпрос ми се прииска да не го бях казвала. Уили вече беше вампир; колко „добре“ може да се чувства един мъртвец?
- Справям се чудесно - в гласа му се долавяше весела нотка. Бе доволен, че съм го попитала.
Въздъхнах. Честно казано, харесвах Уили. От мен не се очакваше да харесвам вампири. Който и да е вампир дори ако съм го познавала още приживе.
- А ти как съ спраяш?
- Добре. Какво има?
- Жан-Клод получи съобщението ти. Казъ да съ видите в „Циркът на прокълнатите“ в осем таз вечер.
- „Циркът“? Там пък какво прави?
- Вече му е собственик. Дънби да н'знаеше?
Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и казах:
- Не, не знаех.
- Той рекна да съ срещнеш с него на представлението, дету почва в осем.
- Кое представление?
- Каза, че шъ знайш кое.
- Е, не бъди толкова загадъчен!
- Хей, Анита, правя само каквото ми казват. Знайш как е, нали?
Да, знаех. Жан-Клод притежаваше Уили с все дрехите, колата и душата.
- Добре де, Уили, вината не е твоя.
- Благодаря, Анита! - стори ми се развеселен - като кученце, което е очаквало ритник, а са го потупали по главичката.
Защо ли го бях успокоила? Защо ми пукаше дали чувствата на някакъв вампир ще бъдат наранени? Отговор: не мислех за него като за мъртвец. Той все още си беше Уили Макой, който обожава да носи ярки шарени костюми, ужасни вратовръзки и има малки, нервни ръчици. Смъртта не го бе променила особено. Ще ми се да беше.
- Кажи на Жан-Клод, че ще дойда.
- Непременно. - той помълча за минута, дишането му отекваше тихо в слушалката. - Внимавай тази вечер, Анита!
- Да не би да знаеш нещо, което трябва да науча?
- Не, но. не знам.
- Какво става, Уили?
- Нищо, нищинко. - каза го пискливо и притеснено.
- Да не би това да е капан, Уили?
- Не, нищо таквозинка. - буквално виждах малките му ръчици да разсичат въздуха. - Кълна се, Анита, никой ни съ цели в тебе!
Пропуснах това покрай ушите си. Можеше да твърди подобно нещо единствено за онези, които познаваше.
- Тогава от какво се боиш, Уили?
- Просто наоколо има повече вампири от обикновено. Някои от тях ни съ толкоз внимателни кого нараняват. Туйто.
- Защо има повече вампири, Уили? Откъде са дошли?
- Не знам и не искам да знам, ясно? Требе да тръгвам, Анита! - Той затвори, преди да успея да го попитам още нещо. В гласа му долових истински страх. Страх за мен, или за него самия? Може би и двете.
Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче: 6:35. Трябваше да побързам, ако исках да успея навреме за срещата. Завивките тежаха като гореща препечена филийка върху краката ми. Всъщност исках само да се сгуша под одеялата, може би с един конкретен плюшен пингвин. Да, гушването звучеше чудесно!
Отметнах завивките и отидох в банята. Натиснах копчето на лампата и ярката бяла светлина изпълни малкото помещение. Косата ми стърчеше във всички посоки - копа стегнати черни къдри. Това щеше да ме научи да не си лягам с мокра глава. Прекарах четка през къдриците и те се поотпуснаха малко, превръщайки се в напираща купчина вълни. Нямаше никакъв начин да се справя с тях, освен да се изкъпя и да започна отначало. За което нямах време.
Дали черната коса придаваше на бялата ми кожа мъртвешки оттенък или ефектът идваше по-скоро от осветлението? Очите ми бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни. Две бляскави дупки в белотата на лицето ми. Изглеждах така, както се и чувствах, страхотно.
Как се облича човек за среща с Господаря на града? Избрах черни джинси, черен пуловер с ярки геометрични шарки, черни маратонки със сини напречни ивици и синьо-черна спортна чантичка, закачена на кръста ми. Идеалният подбор на цветове!
Браунингът се върна в презраменния кобур. Сложих и допълнителен пълнител в чантичката заедно с кредитните карти, шофьорската книжка, парите и малка четка за коса. Пъхнах се в коженото яке, което си купих миналата година. Беше първото, което изпробвах и не ми придаваше вид на горила. Повечето имат кройка с толкова дълги ръкави, че никога не бих могла да ги облека. Якето беше черно, тъй че Бърт нямаше да ми разреши да го нося на работа.
