Октомври е страхотен месец за вдигане на мъртъвци. Всеки си мисли, че Хелоуин е идеалното време за вдигане на зомбита. Не е. Тъмнината е само едно от изискванията. Но всеки иска да си назначи час за полунощ на Хелоуин. Смятат, че е страхотно забавление да прекарат Вечерта на вси светии в гробище, убивайки пилета и гледайки как зомбитата изпълзяват от земята. Бих могла и билетчета да продавам.
Вдигах средно по пет зомбита на нощ. С едно повече, отколкото можеше всеки друг. Не следваше изобщо да разкривам пред Бърт, че четири зомбита не ме скапват напълно. Моя си е вината, че съм толкова дяволски откровена. Разбира се, истината беше, че и пет не ме изтощават, но дяволите да ме вземат, ако му го кажех.
Като стана дума за шефа ми, трябваше да му се обадя, щом се приберях вкъщи. Той щеше да умре от радост, когато си поискам една сво-бодна нощ. ухилих се само при тази мисъл. Всеки ден, в който мога да му дръпна каишката, е прекрасен.
Паркирах пред блока си чак в един следобед. Исках само бърз душ и седем часа сън. Бях се отказала от осемте - прекалено късно бе за такова нещо. Трябваше да се видя и с Жан-Клод тази вечер. Каква радост! Но той беше Господаря - вампирът повелител на града. Ако наоколо обикаляше и някой друг повелител, той щеше да знае. Мисля, че могат да се надушват взаимно. Разбира се, ако Жан-Клод бе извършил убийството, надали щеше да си признае. Но всъщност не ми се вярваше да е виновен. Беше твърде добър бизнес вампир, за да оплеска нещата. Беше единственият вампир повелител, който бях срещала и не бе луд по някакъв начин - психотичен или социопат, изберете си какво не му е в ред.
Добре де, добре - и Малкълм не беше луд, но не одобрявах методите му. Той оглавяваше най-бързо разрастващата се църква в Америка в днешно време. „Църквата на вечния живот“ предлагаше точно това, което подсказваше и името. Никакви скокове във вярата, никаква несигурност, само гаранция. Ставаш вампир и живееш завинаги, освен ако някой като мен не те убие или не попаднеш в пожар. или не те удари автобус. За автобуса, признавам, не бях сигурна, но винаги съм се чудила. Все трябва да има нещо достатъчно масивно, което да повреди вампира отвъд границите на самоизлекуването. Надявах се някой ден да изпробвам тази теория.
Бавничко изкачих стълбите. Чувствах се така, все едно носех оловен корсет. Очите ми пареха от недоспиване. Оставаха три дни до Хело-уин и изгарях от нетърпение месецът да свърши. Бизнесът щеше да започне да замира пред Деня на благодарността. Отливът на клиенти продължаваше до след Нова година, след това съживителството отново добиваше популярност. Молех се за ранна снежна буря. Бизнесът спада силно, ако снегът е дълбок. Хората явно смятат, че в сняг до колене не могат да се възкресяват мъртъвци. Може, но не казвайте на никого! И аз имам нужда от почивка!
В коридора отекваха приглушени звуци от обедната дейност на съседите ми. Ровех в джоба си за ключовете, когато вратата срещу моята се отвори. Оттам излезе госпожа Прингъл. Тя беше висока, слаба, изсушена от възрастта, с бяла коса, стегната в малък кок на тила. Косата й беше идеално бяла. Госпожа Прингъл не се интересуваше от боя и гримове. Беше минала шейсет и петте лазарника и въобще не й пукаше кой го знае.
Кремчо, нейното померанче подскачаше на края на каишката си. Беше като обла топка от златна козина с малки лисичи ушенца. Доста котки тежаха повече от самия него, но той беше от онези дребни кученца с дух на едра порода. В миналия си живот ще да е бил немски дог.
- Здравей, Анита - госпожа Прингъл ми се усмихна. - Не се прибираш току-що от работа, нали?
В светлите й очи се четеше неодобрение. Отвърнах на усмивката.
- Аха, имах. спешен случай.
Съседката ми вдигна вежди - вероятно се чудеше какво ли минава за спешен случай при съживителите, но бе твърде любезна, за да попита.
-Не се грижиш достатъчно добре за себе си, Анита! Ако палиш свещта и от двата края, докато станеш на моите години, ще си същинска развалина!
- Сигурно! - съгласих се.
Кремчо ме залая. На него не му се усмихнах. Не вярвам в окуражаването на малките, пухкави кученца.
Със странното си кучешко седмо чувство той знаеше, че не го харесвам и бе твърдо решен да ме спечели на своя страна.
- Видях бояджиите в апартамента ти миналата седмица. Всичко ли оправиха?
Кимнах:
- Аха, всички дупки от куршуми бяха закърпени и боядисани.
-Наистина съжалявам, че не си бях вкъщи да ти предложа да се
преместиш временно при мен! Господин Джовони каза, че си отишла на хотел!
- Аха.
- Не разбирам защо някой от другите съседи не те е настанил на дивана поне за една нощ!
Усмихнах се. Аз разбирах. Преди два месеца бях разфасовала в апартамента си две зомбита-убийци и имаше полицейска престрелка. Пострадаха мазилката и един прозорец. Някои от куршумите минаха през стените и влязоха в съседни апартаменти. Нямаше други ранени, но и никой от съседите вече не искаше да има нещо общо с мен. Подозирах силно, че когато двегодишният ми договор изтече, ще ме помолят да се изнеса. Предполагам и че не мога да ги виня за това.
