Към тавана бяха прикрепен обръчи със завеси, създавайки две отделни оградени места на голямата циркова арена. Прожектори осветяваха и двете. Завесите бяха като призми. С всяка стъпка, която правехме, цветът се променяше и разнасяше по плата. Не бях сигурна дали това е ефект на самата тъкан или идва от осветлението. Беше обаче много шик.
Рашида спря точно пред перилата, които препречваха пътя на тълпата.
- Жан-Клод иска всички да са с костюми, но нямаме време - тя за-дърпа пуловера ми. - Разкопчай якето и ще минеш и така!
Издърпах си пуловера от ръката й.
- За какви костюми говориш?
- Задържаш представлението! Хвърляй якето и хайде! - Тя прескочи перилата с лениво, плавно движение и боса и прелестна закрачи по белия под. Погледна през рамо към нас и ни махна да я последваме.
Останах на място. Нямаше да мръдна оттук, докато някой не ми обясни какво става. Лари и Едуард чакаха с мен. Публиката около нас ни оглеждаше заинтригувано в очакване да сторим нещо интересно.
Стояхме на място.
Рашида изчезна зад завесите на единия кръг.
- Анита.
Обърнах се, но Лари се взираше в арената.
- Каза ли нещо?
Той поклати глава.
- Анита?
Погледнах към Едуард, но гласът не беше неговия. Прошепнах:
- Жан-Клод?
- Да, ma petite, това съм аз.
- Къде си?
- Зад завесата, зад която се скри Рашида.
Поклатих глава. Гласът му имаше резонанс, леко ехо, но инак бе толкова нормален, колкото можеше да е. Вероятно бях способна да говоря с него, без да помръдвам устни, но ако е така, не исках и да го знам. Прошепнах:
- Какво става?
- Ние с господин Оливър сключихме джентълменско споразумение.
- Не те разбрах?
- На кого говориш? - попита Едуард.
Поклатих глава:
- После ще ти обясня!
- Ела в кръга ми, Анита, и ще ти обясня всичко, а в същото време ще го обясня и на публиката!
- Какво си направил?
- Сторих най-доброто, за да спася живота ти, но тази нощ ще има загинали. Ще се случи обаче на арената и ще пострадат само призованите за тази задача войници. Тази вечер няма да загинат невинни, независимо от това кой ще спечели. Дадохме си дума.
- Смяташ да се биеш на арената като номер от представлението?
- Това беше най-доброто, което можех да сторя при толкова кратко предизвестие! Ако ме беше предупредила преди дни, вероятно можеше да се измисли нещо друго.
Не обърнах внимание на това. Освен това се чувствах виновна.
Свалих си суичъра и го преметнах на перилата. Публиката наоколо заохка и заахка - бяха видели пистолета ми.
- Битката ще се състои на арената.
- Пред публика? - попита Едуард.
- Аха.
- Не схващам - обади се Лари.
- Искам да останеш тук, Лари!
- Няма начин!
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.
- Лари, ти не разполагаш с оръжия. Не знаеш как се стреля с пистолет. Ти си просто пушечно месо, поне докато не потренираш. Стой тук!
Той поклати глава. Докоснах го по ръката:
- Моля те, Лари!
Може би бе заради любезните думи, а може би заради искрата в очите ми - все едно, той кимна.
Вече ми беше по-лесно да дишам. Каквото и да станеше тази нощ, Лари нямаше да умре, защото съм го въвлякла във всичко това. Вината нямаше да е моя.
Преметнах се през перилата и скочих на арената. Едуард ме последва с развяващо се черно палто. Лари остана на място, стиснал перилата. Изглеждаше като изоставено детенце, изправен там самичък, но беше в безопасност, а само това се броеше.
Докоснах бляскавата завеса - оказа се, че ефектът идва от осветлението. Платът отблизо беше бял. Вдигнах го настрани и влязох с Едуард по петите си.
Вътре имаше многоетажен подиум с все трон в средата на кръга. Рашида стоеше заедно със Стивън близо до подножието на подиума. Разпознах косата на Ричард и голите му гърди още преди да вдигне маската от лицето си. Беше бяла маска със синя звезда на бузата. Той носеше блестящи сини шалвари с подходящ елек и обувки. Всички освен мен носеха карнавални костюми.
- Надявах се, че няма да дойдеш навреме! - каза Ричард.
- Какво, и да пропусна най-великия Хелоуин на всички времена?
- Кой е този тип? - попита Стивън.
- Смъртта - отвърнах.
Едуард се поклони.
- Кой друг освен теб би довел Смъртта на бала, ma petite!
Погледнах нагоре към подиума - на най-горната площадка пред
трона се бе изправил Жан-Клод. Той най-сетне бе облечен в това, за което намекваха ризите му - само че в истински модел. Истински френски дворцов костюм. Не знаех как се наричат половината му части. Дългото му наметало бе черно, с изящно сребърно тук-там. Късото наметалце беше преметнато само през едното рамо. Панталоните бяха буфан и пъхнати във високи до бедрото ботуши. Дантела се лееше над подвитите им краища. Широка бяла яка обгръщаше гърлото на вампира. Дантелата се изсипваше и от ръкавите на жакета. Главата си бе увенчал с огромна, почти гигантска шапка с извита аркада от черни и бели пера.
Костюмираната глутница се раздели на две, разчиствайки стъпалата нагоре към трона пред мен. Никак не ми се отиваше там. Зад завесите се разнасяха шумове. Насам-натам тътреха тежки предмети. Най-вероятно допълнителни декори и подръчни средства.
