„Илюзия“ отекна в ума като видение през стъкло, което се повтаря до безкрай. Последният звук затихна с шепот, който звучеше като съвсем различна дума. „Реалност“ - прошепна гласът.
- Чудовищата от Сейнт Луис ще се бият за власт на този Хелоуин. Ако спечелим, всичко ще продължи мирно, както преди. Ако враговете ни спечелят. - втори прожектор освети върха на друг подиум. Там нямаше трон. Оливър стоеше на върха заедно с ламията в цялото й змийско великолепие. Беше облечен в торбест парашутистки костюм с големи точки по него. Лицето му беше бяло, с нарисувана на него тъжна усмивка. Едното му плътно гримирано око пускаше искряща сълза. Малка
заострена шапка с яркосин помпон увенчаваше главата му.
Клоун? Бе избрал костюм на клоун? Не така си го представях облечен. Но ламията беше впечатляваща с нейните ивичести намотки, увити около него и той галеше голите й гърди с облечената си в ръкавица ръка.
- Ако нашите врагове спечелят, тогава в утрешната нощ ще видите кърваво клане, каквото не е преживявал никой друг град по света. Те ще се хранят с плътта и кръвта на този град, докато не го пресушат до капка и не го оставят безжизнен. - Жан-Клод спря приблизително на средата на пътя. Сега започна да се изкачва обратно нагоре. - Ще се бием за вашия живот и вашите души! Молете се да спечелим ние, скъпи хора молете се много, много усърдно!
Той седна на трона. Един от вълците положи лапа на крака му. Жан-Клод отсъстващо го погали между ушите.
- Смъртта навестява всички - каза Оливър. Прожекторът върху Жан-Клод угасна, оставяйки вампира-дребосък в центъра на единствената светлина в мрака. Символизъм в най-висш стил.
- Все някой ден ще умрете. При дребен инцидент или след дълга болест. Болката и агонията ви очакват.
Публиката се размърда неспокойно по местата си.
- Защитаваш ли ме от гласа му? - попитах.
- Белезите те пазят - отвърна Жан-Клод.
- Какво усеща публиката?
- Остра болка в сърцето. Възрастта забавя телата им. Бърз, пронизващ ужас от някоя забравена случка.
Възклицания, писъци и плач изпълниха мрака, докато словата на Оливър навлизаха в ума на всеки един и го караха да чувства смъртността си.
Беше подигравка. Твар, видяла милиони лета, напомняше на простите хорица колко крехък е всъщност животът.
- Ако трябва да умрете, не е ли по-добре да загинете в бляскавите ни обятия? - Ламията припълзя около подиума, за да се покаже на публиката. - Тя също може да ви вземе, о, тъй сладко, меко и нежно в онази тъмна нощ. Ние превръщаме смъртта в празник, в радостен преход. Без витаещи съмнения. Ще пожелаете накрая да положи ръце върху вас. Тя ще ви покаже радости, за които малцина смъртни са мечтали. Нима смъртта е толкова висока цена, когато и бездруго ще умрете? Няма ли да е по-добре да умрете с нашите устни, докосващи кожата ви, вместо с бавния ход на часовника?
Разнесоха се отделни викове:
- Да. моля.
- Спри го! - помолих.
- Това е неговият миг, ma petite! He мога да го спра.
- Предлагам ви сбъдването на всички мрачни мечти в наглите обятия, приятели! Присъединете се към нас!
Мракът зашушна с движение. Лампите светнаха, немалко от публиката напускаха местата си. Хората се катереха през перилата. Те идваха да прегърнат смъртта.
Всички застинаха под светлината. Заозъртаха се като сомнамбули, събудени от съня. Някои изглеждаха притеснени, но един мъж близо до перилата сякаш всеки миг щеше да заплаче като че ли му е било отнето бляскаво видение. Хълцаше. Какво ли бе видял в думите на Оливър? Какво бе усетил? Боже, спаси ни от това!
Заедно със светването на лампите можах да видя и какво са местили, докато чакахме зад завесите. Приличаше на мраморен олтар с водещи нагоре по него стъпала. Намираше се между двата подиума и очакваше. Какво ли? Обърнах се да попитам Жан-Клод, но нещо се случваше.
Рашида се отдалечи бавно от подиума и се приближи до перилата и до хората. Стивън, облечен в нещо като плувки-прашки, закрачи към отсрещната страна на арената. Почти голото му тяло бе гладко и съвършено като нейното. „Бързо оздравяваме“ - бе казала тя.
- Дами и господа, ще ви дадем няколко секунди да се съвземете от първата магия за вечерта. След това ще ви покажем някои от тайните си!
Тълпата се връщаше по местата си. Един разпоредител помогна на плачещия мъж да заеме своето. Публиката затаи дъх. Никога не бях виждала толкова голяма тълпа да се смълчава дотолкова. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.
- Вампирите са способни да призовават животни на помощ. Моето животно е вълкът! - Жан-Клод обиколи подиума, демонстрирайки вълците. Стоях под прожектора и не бях сигурна какво да правя. Не бях на показ, просто бях видима.
- Но мога да призовавам и човешкия братовчед на вълка. Върколака! - Вампирът махна широко и плавно с ръка. Засвири музика - тиха и басова в началото, след това се надигна до буйно кресчендо.
Стивън падна на колене. Обърнах се - Рашида също беше на земята. Те щяха да се преобразят направо тук, пред публиката. Досега не бях виждала превръщач в действие. Трябва да призная, че бях малко. любопитна.
