Завъртях дръжката и отворих вратата навътре. Продължаха да я бутам, докато не се удари в стената. Зад нея не се криеше никой. Добре.
Тапетите бяха мръснобели с тънки сребърни, златни и медни мотиви по тях. Общият ефект бе смътно ориенталски. Килимът беше черен. Не знаех, че произвеждат килими в този цвят. По-голямата част от стаята заемаше легло с балдахин. Скриваха го черни тюлени завеси. Леглото ставаше мъгливо, неясно, като сън. Някой спеше в гнездото от черни покривки и пурпурни чаршафи. Част от гол гръден кош подсказваше, че това е мъж, но вълната кестенява коса скриваше лицето му като завеса. Всичко изглеждаше смътно нереално, сякаш спящият чакаше филмовите камери да се завъртят.
До стената отсреща бе поставен диван с разхвърляни по него кървавочервени възглавници. Подходящо тапицирана пейка декорираше другата стена. Стивън се бе сгушил на пейката. Жан-Клод седеше в единия ъгъл на дивана. Носеше черни джинси, пъхнати във високи до коленете кожени ботуши, боядисани в тъмно, почти кадифено черно. Ризата му бе с висока дантелена яка, закопчана на врата с голяма колкото палец рубинена брошка. Черната му коса бе точно толкова дълга, че да се къдри около дантелената яка. Ръкавите бяха свободни и бухнали, стегнати в китките, с дантела, изливаща се върху дланите така, че се виждаха само връхчетата на пръстите.
- Откъде ги купуваш тия ризи? - попитах.
Той се усмихна.
- Не ти ли харесва? - и плъзна длани по гърдите си, спирайки за миг пръсти над зърната. Това беше покана. Можех да се пресегна, да докосна бялата тъкан и да проверя дали дантелата е толкова мека, колкото изглежда.
Поклатих глава. Не биваше да се разсейвам. Погледнах към Жан-Клод. Той се взираше в мен с тези негови полунощно-сини очи. Миглите му бяха като черна дантела.
- Тя те желае, Господарю - обади се Стивън с насмешлив тон и присмех. - Надушвам копнежа й.
Жан-Клод извърна леко глава и се взря в младежа.
-Аз също. - Каза го тъй невинно, но с такъв подтекст. Гласът му се понесе из стаята, нисък и пълен с ужасяващи обещания.
- Нямах нищо лошо наум, господарю, нищо лошо! - Стивън ми се стори уплашен. Не можех да го виня.
Жан-Клод се извърна към мен, сякаш нищо не се бе случило. Лицето му все още бе красиво, заинтригувано и развеселено.
- Не се нуждая от защитата ти!
- О, аз пък мисля, че ти трябва!
Обърнах се бързо и забелязах друг вампир, изправен зад гърба ми. Не бях чула вратата да се отваря.
Тя ми се усмихна, без да показва зъби. Номер, който научават по-старите вампири. Беше висока и слаба, с тъмна кожа и дълга черна коса, която се вихреше чак до кръста й. Носеше пурпурни ластични панталон-ки, прилепнали толкова плътно, че ясно си личеше, че отдолу няма бельо. Горнището й беше от червена коприна, свободно и обемисто, с тънки презрамчици, които го придържаха на място. Изглеждаше като горнище на секси пижамка. Костюма довършваха червени сандали на висок ток с тънка златна верижка, закопчана с един диамант. Първото нещо, което ми дойде на ума беше „екзотична“. Плъзна се към мен с усмивка.
- Това заплаха ли е? - попитах.
Вампирката спря пред мен.
- Още не. - В гласа й се долавяше следа от някакъв друг език. Нещо по-мрачновато, с търкалящи се, натъртени звуци.
- Стига толкова - каза Жан-Клод.
Тъмнокожата дама се обърна, черната коса се развя като воал зад гърба й.
- Не мисля!
-Ясмийн! - И една дума стигаше: ниска и натежала от
предупреждение.
Ясмийн се засмя - груб звук, като чупене на стъкло. Спря точно пред мен, закривайки ми гледката към Жан-Клод. Протегна ръка към мен и аз отстъпих назад, извън обсега й.
Тя се усмихна достатъчно широко, за да покаже зъби и посегна отново. Пак отстъпих, но вампирката внезапно ме връхлетя, по-бързо отколкото можех да мигна, по-бързо, отколкото можех да вдишам. Сграбчи ме за косата и ми изви назад врата. Връхчетата на пръстите й докосваха черепа ми. С другата си ръка ме хвана за брадичката, забивайки в плътта ми пръсти като метални куки. Лицето ми бе приклещено между дланите й, затворено в капан. Освен да извадя оръжието си и да я гръмна, нямаше какво друго да направя. А ако можех да съдя по скоростта на движенията й, никога не бих успяла да докопам пистолета навреме.
-Разбирам защо я харесваш. Толкова е хубава, тъй деликатна. -вампирката се обърна странично към Жан-Клод, почти обръщайки ми гръб, но все още държейки главата ми неподвижна. - Никога не съм си представяла, че ще прибереш човек. - Прозвуча така, сякаш бях улич-но куче.
Ясмийн пак се извърна към мен. Притиснах деветмилиметровия в гърдите й. Все едно колко бе бърза, щеше да пострада, ако пожелаех. Мога да усещам в мислите си колко е стар даден вампир. Отчасти е естествена способност, отчасти се дължи на упражненията. Ясмийн беше стара - по-стара от Жан-Клод. Бях готова да се обзаложа, че е над петс-тотингодишна. Ако бе новоумряла, мунициите от технологичната ера щяха да разкъсат от упор сърцето й и да я убият. Но при условие, че бе надвишила петте стотака и беше вампир повелител, имаше вероятност това да не причини смъртта й. Но пък, кой знае?
