Нещо премина по лицето й - изненада и може би само намек за страх. Тялото й бе неподвижно като статуя. Ако дишаше, поне аз не можех да го забележа.
Гласът ми прозвуча малко задавено заради ъгъла, под който бе извила врата ми, но думите бяха съвсем ясни:
- Много бавно си махни ръцете от лицето ми. Сложи ги и двете на тила си и сплети пръсти отгоре!
- Жан-Клод, отзови си човека!
- Аз бих сторил това, което ме моли, Ясмийн! Стори ми се, че той се забавлява. - Колко вампири си убила досега, Анита?
- Осемнадесет.
Очите на Ясмийн леко се разшириха.
- Не ти вярвам!
- Повярвай на това, кучко: ще дръпна този спусък и можеш да си целунеш сърцето за сбогом!
- Куршумите не могат да ми навредят!
- О, посребрените могат. Сега се махни от мен, веднага!
Ясмийн си дръпна ръцете от косата и челюстта ми.
- Бавно - предупредих я аз.
Тя стори както пожелах. Стоеше пред мен, сплела дългите си пръсти над главата. Отдръпнах се от нея, все още с насочен към гърдите й пистолет.
- А сега какво? - попита вампирката Ясмийн. Устните й все още бяха изкривени в усмивка. В тъмните й очи се четеше веселие. Не ми харесваше да ми се присмиват, но когато се мотаеш с вампири повели-тели, пропускаш едно-друго да мине безнаказано.
- Можеш да си свалиш ръцете - предложих.
Ясмийн го направи, но продължи да се взира в мен, сякаш ми бе израсла втора глава.
- Къде я намери, Жан-Клод? Котенцето имало зъбки!
- Кажи на Ясмийн как те наричат вампирите, Анита!
Прозвуча ми досущ като заповед, но сега май не беше моментът да му се цупя.
- Екзекуторката.
Ясмийн се ококори, после се усмихна, показвайки целите си зъби.
- Мислех, че си по-висока!
- И аз понякога се разочаровам от това! - съгласих се.
Вампирката отметна глава и се разсмя - буйно и стържещо, с истерична нотка.
- Харесвам я, Жан-Клод! Тя е опасна, все едно да спиш с лъв!
Понесе се към мен. Аз държах насочен към нея пистолет, а това дори не я забави.
- Жан-Клод, кажи й, че ще я застрелям, ако не се дръпне!
- Обещавам да не те нараня, Анита! Ще бъда много, много внимателна! - вампирката надвисна отгоре ми и просто не знаех какво да предприема. Тя си играеше с мен - садистично, но вероятно не смърто-носно. Дали можех да я гръмна, защото ме дразни? Съмнявах се.
- Мога да усетя топлината на кръвта ти, топлината на кожата ти във въздуха, като парфюм. - Нейната плавна, въртелива походка я доведе право пред мен. Насочих пистолета към нея и вампирката се засмя. Притисна гърди към дулото.
- Толкова меко, мокро, но силно. - не бях сигурна на кого говори, на себе си или на мен. И двата варианта не ми се сториха приятни. Тя потри малките си гърди в пистолета, зърната й галеха дулото. - Дребна, но опасна. - последната дума бе прошепнато съскане, което потече по кожата ми като студена вода. Ясмийн беше първият вампир повелител, който срещах, притежаващ някои от гласовите умения на Жан-Клод.
Виждах как зърната й се втвърдяват през тънкия плат на блузката. Гадост. Насочих пистолета към пода и отстъпих назад.
- Исусе, всичките вампири над двеста години ли са перверзници?
- Аз съм над двеста - обади се Жан-Клод.
- Само подкрепяш твърдението ми.
Ясмийн остави топла струйка смях да се излее от устата й. Звукът погали кожата ми като топъл вятър. Направи крачка към мен. Аз отстъпих и опрях гръб на стената. Тя облегна длани от двете страни на раменете ми и започна да се навежда, сякаш се канеше да прави лицеви опори.
- Искам да я опитам лично.
Пъхнах пистолета в ребрата й, твърде ниско, за да може да се потърка в него.
- Никой не ми пъха зъби! - заявих.
- Кораво маце! - Вампирката навря лице в мен, докосвайки с устни челото ми. - Харесвам коравите мацки!
- Жан-Клод, предприеми нещо, преди някой от нас да умре!
Ясмийн стегна лакти и се отдръпна от мен толкова назад, колкото
можеше без да премести ръце. Облиза се, мернах намек за зъб, но очевидно просто навлажняваше устните си. След това се отпусна към мен с полуразтворени уста, само че не посягаше към врата ми. Определено се насочваше към устата ми. Не искаше да ме опита, искаше да ме пробва. Не можех да я застрелям, не и ако просто желаеше да ме целуне. Ако беше мъж, например, не бих я гръмнала.
Косата й се изля върху ръцете ми, мека като плътна коприна. Вече виждах само лицето на вампирката. Очите й бяха черни като нищото. Устните й се поколебаха точно пред лицето ми. Дъхът й бе топъл и миришеше на ментови бонбони - но под съвременния аромат се прокрадваше нещо по-древно: сладкият задух на кръвта.
- Дъхът ти смърди на стара кръв! - прошепнах в устата й.
Вампирката прошепна в отговор, леко докосвайки устните ми:
-Знам. - притисна уста към моята, нежна целувка. Усмихна се,
макар устните ни още да се докосваха.
Вратата се отвори, почти удряйки се в стената. Ясмийн се изправи, но задържа ръка около раменете ми. И двете се обърнахме към вратата. Жена с руса, почти бяла коса се огледа трескаво. Сините й очи се ококориха, когато ни забеляза. Изпищя високо и беззвучно, но много гневно.
- Махни се от нея!
Намръщих се срещу Ясмийн.
- На мен ли говори?
