- Да - вампирката явно се забавляваше. Жената - не. Затича се към нас с разперени ръце и свити като нокти на граблива птица пръсти. Яс-мийн я улови с главозамайваща скорост. Новодошлата се затърчи и се забори в хватката й, все още протегнала ръце към мен.
- Какво, по дяволите, става? - попитах.
- Маргьорит е човешкият слуга на Ясмийн - обади се Жан-Клод. -Мисли си, че можеш да й откраднеш господарката.
- Не искам Ясмийн.
Вампирката ме стрелна с гневен поглед. Да не би да я бях обидила? Силно се надявах.
- Маргьорит, виж - тя е твоя, става ли?
Жената изпищя срещу мен - беззвучно и гърлено. Иначе вероятно красивото й лице бе изкривено в зверска гримаса. Никога не бях виждала подобен мигновен гняв. Беше страховито, макар да държах зареден пистолет в ръка.
Наложи се Ясмийн да вдигне слугата си във въздуха и да я задържи горе при все борбата й.
- Страхувам се, Жан-Клод, че Маргьорит няма да се почувства удовлетворена, освен, ако не отговори на предизвикателството.
- Какво предизвикателство? - попитах.
- Ти предизвика правата й върху мен.
- Не е вярно - отвърнах.
Ясмийн се усмихна. Змията сигурно се е усмихвала на Ева по същия начин: приятно, весело и зловещо.
- Жан-Клод, не съм дошла тук за това, все ми е тая какво точно. Не искам нито един вампир, да не говорим пък за такъв от женски пол -заявих.
- Ако ти ми беше човешки слуга, ma petite, тогава нямаше да има предизвикателство, защото когато някой е обвързан с вампир повелител, връзката им е нерушима.
- Тогава за какво се притеснява Маргьорит?
- Че Ясмийн може да те вземе за любовница. Прави го от време на време, за да я докарва до гняв от ревност. По причина, която не разбирам, на Ясмийн това й харесва.
- О, да, харесва ми! - вампирката се обърна към мен, все още стиснала жената в обятията си. Държеше съпротивляващата се слугиня с лекота и без усилие. Разбира се, вампирите могат да вдигнат камион „Тойота“ от лежанка. Може ли един среден на ръст човек да се сравнява с това?
- Та какво точно означава това лично за мен?
Жан-Клод се усмихна, но в гримасата му имаше уморен намек. Отегчен ли беше? Или ядосан? Или просто изтощен?
- Трябва да се биеш с Маргьорит. Ако спечелиш, Ясмийн е твоя. Ако загубиш, Ясмийн е на Маргьорит.
-Чакай малко! - възразих аз. - Що за битка по-точно, с пистолети призори?
- Без оръжия - отвърна Ясмийн. - Моята Маргьорит не е умела с оръжията. Не искам да пострада.
- Тогава спри да я измъчваш - предложих.
Ясмийн се усмихна:
- Това е част от забавлението!
- Садистична кучка! - изсумтях.
- Да, такава съм.
Исусе, има хора, които дори не можеш да обидиш!
- Значи искаш да се бием с голи ръце заради Ясмийн? - не можех да повярвам, че дори задавам този въпрос.
- Да, ma petite.
Поех си дълбоко дъх, погледнах пистолета си, погледнах пак пищящата жена, след това прибрах оръжието.
- Има ли някакъв друг начин да се измъкна от това, освен да се бия с нея?
- Ако признаеш, че си мой човешки слуга, тогава няма да има битка. Няма да има нужда от такава. Жан-Клод ме наблюдаваше, изучавайки лицето ми. Очите му бяха съвсем неподвижни.
- Искаш да кажеш, че това е било номер? - попитах.
Първите топли вълни на гнева пролазиха по слабините ми.
- Номер ли, ma petite? Нямах представа, че Ясмийн ще те сметне за толкова забавна!
- Глупости!
- Признай, че си ми човешки слуга и всичко свършва дотук.
- А ако не отстъпя?
- Ще се биеш с Маргьорит.
- Добре - съгласих се. - Давай да се бием!
- Какво ще ти струва да признаеш истината, Анита? - попита Жан-Клод.
- Аз не съм ти човешки слуга. Никога няма да стана твой слуга. Иска ми се просто да го приемеш и да ме оставиш на мира, мамка му!
Той се намръщи:
- Ма petite, какъв език!
- Я се шибай!
Той се усмихна:
-Като пожелаеш, ma petite! - вампирът седна на ръба на дивана, може би, за да ме вижда по-добре. Ясмийн, когато си готова!
-Чакай! - казах. Свалих си якето и не бях сигурна къде да го оставя.
Мъжът, който доскоро спеше на черното легло с балдахин, протегна ръка през черния тюл.
- Ще го подържа, ако нямаш нищо против! - каза той.
Погледах го известно време. Беше гол от кръста нагоре. По ръцете
и стомаха му се забелязваха следи от физически упражнения - точно колкото трябва, нищо прекомерно. Или имаше идеален тен, или беше естествено мургав. Косата му се спускаше на вълни под раменете. Очите му бяха кафяви и съвсем човешки. Приятно разнообразие.
Връчих му якето си. Той се усмихна, показвайки бързо зъби, което прогони и последните остатъци от сън по лицето му. Седна, преметна якето през лакета си и обгърна коленете си с длани, все още скрити под черно-червените завивки. Облегна буза на коленете си и дори така съумя да изглежда обаятелен.
- Свършихте ли вече, ma petite? - Жан-Клод ми прозвуча развеселено, но в гласа му се долавяше смях, който нямаше нищо общо с хумора. Беше подигравка. Само че нямаше как да позная на мен ли се присмива или на себе си.
- Готова съм, предполагам - казах.
- Остави я долу, Ясмийн. Да видим какво ще стане!
Чух Стивън да казва:
- Двайсетачка за Маргьорит!
Ясмийн отвърна:
- Не е честно, не мога да залагам срещу собствения си човешки слуга!
