Върна се, понесъл дълго черно палто. Изглеждаше ми от истинска кожа. Развяваше се като криле около голите му гърди. Хареса ми как кожата обрамчва гръдния му кош. Той закопча палтото и върза здраво кожения колан. Черната кожа си подхождаше с дългата коса и хубавото лице; сивият анцуг и маратонките не. Ричард коленичи и вдигна Стивън на ръце, след това се изправи. Кожата изпука, когато бицепсите му се издуха. Върколакът беше с моя ръст и вероятно тежеше около десетина килограма повече от мен. Дребничък беше. Ричард го носеше, сякаш изобщо не го усеща.
- Леле, леле, бабо, какви силни ръце имаш!
- Моята реплика каква е - „За да те прегръщам по-добре“? - Той ме погледна спокойно.
Усетих, че се изчервявам. Нямах намерение да флиртувам, не и преднамерено.
- Искаш ли да те возя или не? - казах го сурово, ядосана, задето се притеснявам.
- Искам - съгласи се Ричард кротко.
- Тогава забрави сарказма.
- Не се държах саркастично.
Втренчих се в него. Очите му бяха идеално кафяви - като шоколад. Не знаех какво да кажа, така че просто си затворих устата. Това е тактика, която май използвам твърде често.
Обърнах се и тръгнах напред, ровейки за ключовете на колата в движение. Ричард ме последва. Стивън се притискаше към гърдите му, придърпвайки по-плътно одеялото насън.
- Колата ти много ли е далеч?
- На няколко пресечки, защо?
- Стивън не е облечен за студено.
Намръщих се:
- Какво, искаш от мен да докарам колата дотук, за да те взема?
- Би било много мило - съгласи се Ричард.
Отворих уста да възразя, после я затворих. Тънкото одеяло не ставаше за нищо, а някои от раните си Стивън бе получил, докато ми спасяваше живота. Можех да покарам пресечка-две повече.
Задоволих се да промърморя под нос:
- Не мога да повярвам, че си играя на такси от врата до врата за един върколак!
Ричард или не ме чу, или предпочете да пропусне коментара ми. Умен, хубав, гимназиален учител, с диплома по свръхестествена биология. какво повече можех да искам? Дайте ми минутка и ще се сетя за още нещо.
Колата се носеше през мрака в тунел от светлина, който създаваше сама. Октомврийската нощ се затваряше зад стоповете като врата.
Стявън спеше на задната седалка на моята „Нова“. Ричард седеше на мястото до шофьора, полуобърнат в хватката на колана, за да ме гледа. Беше просто любезност да гледаш към някого, когато си говориш с него. Но аз усещах недостатъците, защото се налагаше да гледам към пътя. А той само ме зяпаше.
- Какво правиш в свободното си време? - попита Ричард.
Поклатих глава:
- Нямам свободно време.
- Хобита?
- Мисля, че и такива нямам.
- Е, все нещо трябва да правиш, освен да стреляш по главите на големи змии! - възрази той.
Усмихнах се и го стрелнах с поглед. Беше се навел към мен, доколкото му позволяваше коланът. Усмихваше се, но в очите му и в позата имаше нещо, което подсказваше, че е сериозен. Интересуваше се от това, което щях да кажа.
- Аз съм съживителка - обясних.
Ричард силете пръсти, опрял левия си лакът на облегалката на седалката.
- Добре, когато не съживяваш мъртъвци, какво правиш?
- Работя върху свръхестествени престъпления заедно с полицията, най-вече убийства.
- И? - подкани ме той.
- И екзекутирам полудели вампири.
-И?
- И стига ми толкова.
Погледнах го отново. В мрака не виждах очите му, бяха прекалено тъмни на цвят, но усещах погледа му. Вероятно си въобразявах. Аха. Твърде дълго се навъртах около Жан-Клод. Миризмата на коженото палто на Ричард се смесваше със слабото ухание на одеколона му. Нещо скъпо и сладко. Много добре си подхождаше с аромата на кожата.
-Работя. Тренирам. Излизам с приятели. - свих рамене. - А ти какво правиш, когато не преподаваш?
-Гмуркам се с акваланг, занимавам се с пещернячество, гледам птици, увличам се по градинарство и астрономия. - усмивката му бе като бледа белота в море от мрак.
- Сигурно имаш много повече свободно време от мен.
- Всъщност учителят винаги има повече домашни от учениците -уточни Ричард.
- Съжалявам да го чуя.
Той сви рамене, палтото изпука и зашушна по голата му плът отдолу. Хубавата кожа винаги се движи така, сякаш е още жива.
- Гледаш ли телевизия? - попита Ричард.
- Телевизорът ми се счупи преди две години и така и не си купих
нов.
- Е, все някак се забавляваш!
Замислих се.
- Събирам пингвини-играчки - и в мига, когато го казах, съжалих за признанието си.
Ричард ми се ухили.
- Е, имаме някакъв напредък значи. Екзекуторката колекционира плюшени играчки. Харесва ми.
- Радвам се да го чуя - дори според мен самата прозвучах твърде намусено.
- Какво има? - попита той.
- Не ме бива много по празните приказки - признах.
- Добре се справяш.
Не, не се справях, но не бях сигурна как точно да го обясня. Не обичам да говоря за себе си пред непознати. Особено пред непознати, обвързани с Жан-Клод.
- Какво искаш от мен? - попитах.
- Просто да минава времето.
-Не, не е това. - Дългата му до раменете коса бе паднала около лицето. Той беше по-висок и по-едър, но силуетът му ми бе познат. В сенчестия сумрак приличаше на Филип. А Филип бе единственият друг човек, когото някога бях виждала с чудовищата.
