-Е, не бихме желали да не си честна. - съгласи се той. - Знам колко мразиш лъжите! - и погледна към Ричард. - Колко мразиш чудовищата.
- На Ричард пък защо се сърдиш?
- Така ли правя? - вдигна вежди вампирът.
- Знаеш много добре, че му се сърдиш.
- Вероятно, Анита, осъзнавам, че не мога да ти дам именно онова единствено нещо, за което копнееш най-силно.
- И за какво копнея?
- Да бъда човек - каза той тихо.
Поклатих глава:
- Ако смяташ, че единственият ти недостатък е, че си вампир, лъжеш се.
- Така ли?
- Аха. Ти си егоистично, непоносимо копеле.
- Копеле? - Той ми се стори искрено изненадан.
- Искаш ме и не можеш да повярваш, че аз не те искам. Нуждите и желанията ти са по-важни от тези на всеки друг.
- Ти си мой човешки слуга, ma petite. Това усложнява живота ни.
- Не съм твой човешки слуга.
- Белязал съм те, Анита Блейк! Ти си ми човешки слуга!
-Не - възразих. Беше много твърдо „не“, но стомахът ми се сви при мисълта, че той е прав, а аз никога няма да се отърва от него.
Вампирът ме гледаше. Очите му бяха толкова нормални, колкото изобщо е възможно, тъмни, сини, прелестни.
- Ако не беше моят човешки слуга, нямаше да победя толкова лесно змийския бог.
- Ти ме изнасили умствено, Жан-Клод, не ми и пука защо го направи!
Неприязнено изражение пролази по лицето му:
- Като стана дума за изнасилване, ти поне добре знаеш, че не можеш да ме обвиняваш в това конкретно престъпление. Николаос ти се нахвърли. Тя разкъса ума ти, ma petite. Ако не носеше два мои белега, щеше да те убие.
Гняв избликна от стомаха ми и се разпростря нагоре чак до раменете ми. Изпитвах ужасното желание да го ударя.
- И заради тези белези ти можеш да влезеш в ума ми, да ме обладаеш. Каза ми, че чрез тях умствените игрички върху мен се затрудняват, не стават по-лесни. И за това ли излъга?
- Нуждата ми тази нощ бе голяма, Анита! Мнозина щяха да загинат, ако не бяхме спрели тварта. Взех сила отвсякъде, където можех да намеря.
- От мен.
- Да, ти си мой човешки слуга. Близостта ти до мен стига да увеличиш силата ми. Знаеш го.
Да, знаех го, но нямах представа, че може да канализира силата през мен като през усилвател.
- Знам, че съм ти нещо като домашния любимец за вещиците.
- Ако позволиш да положа и последните два белега, ще бъдеш нещо много повече от това. Ще е брак между плът, кръв и дух.
- Забелязвам, че не каза „душа“ - натъртих.
Той издаде гърлен стон на разочарование.
- Непоносима си! - каза го искрено ядосано. Бооже.
- Никога повече не влизай насила в ума ми!
- Или какво? - предизвика ме гневно и объркано вампирът.
Коленичих пред него, почти плюейки в лицето му. Трябваше да
спра и да си поема няколко пъти дълбоко дъх, за да не запищя. Заговорих много спокойно, тихо и бясно:
- Ако отново ме докоснеш по този начин, ще те убия.
- Ще се опиташ. - Той почти притисна лице към моето. Сякаш когато вдишваше, щеше да ме погълне. Устните ни щяха да се докоснат. Припомних си колко са меки устните му. Какво е усещането да си притиснат към гърдите му. Неравността на кръстообразния белег под пръстите ми. Дръпнах се трескаво, почти замаяна.
Беше само една целувка, а споменът за нея гореше по тялото ми като във всеки лош любовен роман, който съм чела някога.
- Остави ме на мира! - изсъсках в лицето на вампира, свила юмруци. - Проклет да си! Проклет да си!
Вратата на кабинета се отвори и един униформен полицай подаде навън глава:
- Проблем ли има?
Обърнахме се и го зяпнахме. Отворих уста да кажа точно какво не е наред, но Жан-Клод заговори първи:
- Няма проблем, полицай!
Беше лъжа, но каква всъщност бе истината? Че нося два вампирски белега и си изгубвам душата по парче на час? Не беше нещо, което исках да бъде широко известно. Полицията общо взето недолюбва хора, които са плътно обвързани с чудовищата.
Полицаят ни гледаше търпеливо. Поклатих глава.
-Всичко е наред. Просто става късно. Ще попитате ли сержант Стор дали вече мога да си ида вкъщи?
- Как се казвате?
- Анита Блейк.
- Домашният съживител на Стор?
Въздъхнах.
- Аха, същата Анита Блейк.
- Ще попитам. - униформеният позяпа трима ни още малко и попита Ричард: - Да имате нещо да допълните?
-Не.
Полицаят кимна.
- Добре, но карайте по-тихо с онова, което не се случва.
- Разбира се. Винаги се радвам да съм от помощ на полицията! -заяви Жан-Клод.
Униформеният кимна и се прибра в кабинета. Останахме на колене в коридора. Превръщачът продължаваше да спи. Дишането му бе тих звук, който не толкова запълваше тишината, колкото я подчертаваше. Ричард стоеше неподвижен, втренчил поглед във вампира. Внезапно осъзнах болезнено, че ние с Жан-Клод сме на броени сантиметри един от друг. Можех да усетя очертанията на тялото му като топлина по кожата си. Очите му се плъзнаха от лицето ми надолу по тялото ми. Все още носех само сутиен под разкопчаното яке.
Ръцете и гърдите ми настръхнаха. Зърната ми се втвърдиха, сякаш вампирът ги бе докоснал. Стомахът ми се сви от глад, който нямаше нищо общо с кръв.
- Спри веднага!
-Нищо не правя, ma petite! Твоето собствено желание докосва кожата ти, не моето.
