- По принцип като Господар на града всички други, нисшестоящи вампири повелители, следва да поискат разрешението ми да отседнат в Сейнт Луис, но. той сви рамене отново, - има и такива, които смятат, че не съм достатъчно силен да се задържа на власт.
- Предизвиквали са те?
- Да речем само, че очаквам да ме предизвикат.
- Защо? - попитах.
- Другите господари се страхуваха от Николаос - обясни вампирът.
- А от теб не се боят. - не го казах като въпрос.
- За нещастие, не.
- Защо не?
- Не се впечатляват така лесно като теб, ma petite.
Понечих да кажа, че не съм впечатлена, но не беше вярно. Жан-Клод можеше да надуши, когато лъжа, защо да си давам труд?
- Значи в града може да има и друг повелител, без ти да знаеш? -Да.
- Няма ли един вид да се усетите един друг?
- Може би да, може би не.
- Благодаря, че ми изясни въпроса.
Жан-Клод потри челото си с пръсти, сякаш имаше главоболие. Вампирите страдат ли от главоболие?
- Не мога да ти кажа това, което не знам.
-А дали. - потърсих подходяща дума и не можах да намеря, -дали по-простосмъртните вампири биха могли да убият някого без твое разрешение?
- Простосмъртни?
- Просто отговори на проклетия въпрос!
- Да, биха могли.
- Възможно ли е пет вампира да тръгнат на лов в глутница без по-велител за водач?
Жан-Клод се усмихна:
- Много мил подбор на термини, ma petite и отговорът е „не“. Ние сме ловци-единаци, поне когато имаме избор.
Кимнах.
- Значи зад това стоите или ти, или Малкълм, или Ясмийн, или някой загадъчен повелител.
- Не и Ясмийн. Не е достатъчно силна.
- Добре, значи ти, Малкълм или загадъчен повелител.
- Наистина ли смяташ, че съм откачил? - Вампирът ми се усмихна, но в погледа му се четеше сериозност. Дали за него имаше значение какво си мисля? Надявах се, че не.
- Нямам, представа.
-Би се изправила пред мен, ако смяташ, че съм полудял? Колко смело от твоя страна.
- Ако не ти харесва отговорът, не трябва да задаваш въпроса -казах.
- Много вярно.
Вратата на кабинета се отвори и се появи Долф с тефтерче в ръка.
- Можеш да се прибираш, Анита. Аз ще проверя показанията с теб утре.
Кимнах.
- Благодаря!
- Хе, нали знам къде живееш - сержантът се ухили.
Отвърнах на усмивката му и се изправих:
-Благодаря, Долф!
Жан-Клод стана на крака с едно плавно движение, сякаш бе кукла, дърпана от невидими конци. Ричард се надигна по-бавно, използвайки стената за опора, сякаш се бе схванал. Изправен, беше по-висок от вампира с поне три пръста. Което значеше, че е около метър и осемдесет и три. Почти над ръста, който ми е по вкуса, но никой не ми търсеше мнението.
- Може ли да поговорим още малко, Жан-Клод? - попита Долф.
Господаря на града отвърна:
- Разбира се, полицай! - и прекоси коридора. В движенията му се забелязваше скованост. Вампирите получават ли синини? Дали е бил ранен по време на битката? Имаше ли значение? Не, не, нямаше. В определен смисъл той беше прав: ако беше човек, пък макар и такъв егоистичен кучи син, можеха да се отворят известни възможности. Не съм предубедена, но Бог да ми е на помощ, човекът поне трябва да бъде жив! Ходещите трупове, колкото и сладки да са, просто не са за моята филийка.
Долф отвори вратата пред Жан-Клод. Погледна към нас.
- Вие също сте свободен да си вървите, господин Зийман.
- А приятелят ми Стивън?
Детективът стрелна с поглед спящия превръщан.
- Отведете го у дома. Нека си отспи. С него ще поговоря утре. -той погледна часовника си. - Тоест, по-късно днес.
- Ще предам на Стивън, когато се събуди.
Долф кимна и затвори вратата. Останахме сами в бръмчащата тишина в коридора. Разбира се, може и просто ушите ми да бръмчаха.
- Сега какво? - попита Ричард.
- Отиваме си вкъщи - казах аз.
- Рашида ме караше. Намръщих се:
- Кой?
- Другата превръщачка - онази, чиято ръка беше откъсната.
Кимнах.
- Ами вземи колата на Стивън.
- Рашида ни возеше и двамата.
Поклатих глава:
- Значи си в безизходица.
- Така изглежда.
- Можеш да викнеш такси - предложих.
- Нямам пари. - Ричард почти се усмихна.
- Добре, ще те закарам до вас.
- Ами Стивън?
- И него - съгласих се. Усмихвах се и не знаех защо, но беше по-добре, отколкото да плача.
- Дори не знаеш къде живея. Може да съм от Канзас Сити.
- Ако става дума за десетчасово шофиране, зарязвам те незабавно -заявих. - Но ако е разумно дълго, ще те откарам.
- Мерамец Хайтс разумно ли е?
- Определено.
- Добре, нека си взема останалите дрехи - помоли Ричард.
- Изглеждаш ми съвсем прилично облечен - отсякох.
- Някъде наоколо трябва да имам и палто.
- Ще те чакам тук! - съгласих се.
- Ще наглеждаш ли Стивън? - попита учителят и в очите му проб-лясна нещо като страх.
- От какво се боиш? - попитах.
- От самолети, пистолети, големи хищници и вампири повелители.
- Две от четирите ме плашат и мен - признах.
- Ще ида да си взема палтото.
Настаних се до спящия върколак.
- Ще те чакаме.
-Ще побързам! - Ричард се усмихна. Имаше много приятна усмивка.
