Поколебах се, но накрая поставих браунинга „Хай-Пауър“ в кобура на таблата на леглото. Нямаше да се бием тази вечер с Едуард, а ако нещо минеше през вратата с новите ключалки, първо трябваше да се справи с госта ми. Чувствах се що-годе в безопасност.
Едуард седеше на дивана, вдигнал крака и преметнал глезени един върху друг. Беше се отпуснал назад така, че раменете му опираха в подлакътника.
- Чувствай се като у дома си - казах.
Той само се усмихна.
- Ще ми разкажеш ли за вампирите?
- Да, но имам проблем да реша колко точно да ти кажа.
Усмивката му се разшири.
- Естествено!
Подредих две чаши, захарница и истинска сметана от хладилника. Кафето църцореше в малката стъклена кана. Ароматът бе наситен, топъл и достатъчно гъст да си го увиеш около пръстите.
- Как предпочиташ кафето?
- Направи го, както го правиш за себе си.
Погледнах през рамо към Едуард:
- Никакви претенции?
Той поклати глава, както я беше облегнал на подлакътника.
- Добре. - налях кафето в чашите, добавих по три лъжички захар и много сметана във всяка, разбърках и ги поставих и двете на плота.
- Няма ли да ми го донесеш?
- Кафе не се пие на бял диван - заявих.
- А! - Той се надигна с едно плавно движение, цял изтъкан от грация и енергия. Щеше да е много впечатляващо, ако не бях прекарала по-голямата част от нощта с вампири.
Седнахме един срещу друг. Очите на Едуард имат цвета на пролетно небе, онзи светлосин топъл оттенък, който все пак ти се струва студен. Лицето му бе симпатично, очите му - безизразни и следяха всяко мое движение.
Разказах му за Ясмийн и Маргьорит. Пропуснах Жан-Клод, вам-пирското убийство и гигантската кобра, Стивън Върколака и Рич Зий-ман. Което означаваше, че разказът бе доста кратък.
Когато завърших, Едуард си седеше, отпиваше от кафето си и ме зяпаше.
И аз отпих от кафето и го зяпнах.
- Това обяснява изгарянето - каза той.
- Отлично - съгласих се.
- Но пропусна доста нещо.
- Откъде знаеш?
- Ами, следях те.
Втренчих се в него, задавяйки се с кафето. Когато успях да заговоря, без да кашлям, попитах:
- Какво си правил?
- Следях те - отвърна Едуард. Все още ме гледаше безизразно с приятна усмивка.
- Защо?
- Наеха ме да убия Господаря на града.
- Това беше преди три месеца.
- Николаос е мъртва, но новият Господар не е.
- Не ти уби Николаос - възразих, - а аз.
- Искаш ли половината хонорар?
Поклатих глава.
- Тогава от какво се оплакваш? Счупиха ми ръката, докато ти помагах да я убиеш!
- А на мен ми сложиха четиринайсет шева, плюс, че и двамата ни хапаха вампири - допълних аз.
- И се пречиствахме със светена вода - съгласи се Едуард.
- Която гори като киселина - уточних аз.
Той кимна и отпи от кафето си. Имаше нещо в очите му - нещо течно и опасно. Изражението му не се промени, кълна се, но внезапно не ми бе по силите да посрещна погледа му.
- Защо си ме следил, Едуард?
- Казаха ми, че ще се срещнеш с новия Господар тази нощ.
- Кой ти каза това?
Той поклати глава, непоклатимата усмивка цъфтеше на устните му.
- Бях в „Циркът“ тази вечер, Анита. Видях с кого беше. Игра си с вампирите, после си отиде у дома, значи някой от тях е бил Господаря.
Постарах се да запазя изражението си безизразно, твърде безизразно, така че усилието си пролича, но не и паниката. Едуард ме бе следил, а аз не знаех. Той познаваше всички вампири, с които съм се виждала тази нощ. Списъкът не беше кой знае колко дълъг. Той го беше изчислил.
- Чакай малко - казах. - Ти си ме оставил да се изправя срещу змията, без да ми помогнеш?
- Дойдох след като публиката избяга. Всичко беше почти свършило по времето, когато надникнах в шатрата.
Допих кафето и се опитах да измисля как да се измъкна от тази каша. Той имаше договор за убийството на Господаря, а аз го бях отвела право при него. Бях предала Жан-Клод. Защо това ме притесняваше?
Едуард ме гледаше така, сякаш искаше да запомни всяка пора по лицето ми. Чакаше изражението ми да ме издаде. Постарах се да изглеждам непоклатима и загадъчна. Той се усмихна с онази негова искрена, глътни-канарче усмивка. Забавляваше се. Не и аз.
- Тази вечер се срещна само с четири вампира - Жан-Клод, онази екзотична чужденка, която сигурно е Ясмийн и двамата руси. Да знаеш как се казват?
Поклатих глава. Усмивката му се разшири.
- Щеше ли да ми кажеш, ако ги знаеше?
- Може би.
- Русите са без значение - заключи наемният убиец. - И двамата не са повелители.
Взирах се в него и се стараех лицето ми да остане безизразно, при-ятно, нащрек, празно. Празнотата не е сред най-добрите ми изражения, но може би ако се упражнявах достатъчно.
- Така че остават Жан-Клод и Ясмийн. Ясмийн е нова в града, така че сигурно е Жан-Клод.
- Наистина ли смяташ, че шибаният Господар на града ще се показва на открито просто ей така? - извадих на показ целия сарказъм, който можах да събера. Не съм най-добрата актриса на света, но може би можех да се науча.
Едуард се втренчи в мен.
- Жан-Клод е, нали?
- Жан-Клод няма достатъчно сила, та да удържи града. Знаеш го. Той е на колко - малко над двеста години? Не е достатъчно стар.
Убиецът се намръщи срещу мен. Добре.
- Не е и Ясмийн.
- Така е.
