Излезе, без дори да погледне назад. Проследих го как изчезва по стълбите. След това затворих вратата и заключих. Облегнах гръб на нея и се постарах да измисля как да изляза от блатото.
Ако споменех на Жан-Клод, той може би щеше да успее да убие Едуард, но пък аз не предавам хора на чудовищата. Независимо от причината. Можех да кажа на русия си гост за Жан-Клод. Нищо чудно той да успееше да убие Господаря, а аз - даже да му помогна.
Опитах се да си представя съвършеното тяло на вампира, накъсано от куршуми и покрито с кръв. Лицето му издухано от упор с карабина. Поклатих глава. Не можех да го сторя. Не знаех точно защо, но не можех да предам Жан-Клод на Едуард.
Не можех да предам нито един от двамата. Което ме оставяше затънала сред алигаторите. Май нищо ново, а?
Стоях на брега под черните сенки на дърветата. В мрака се плискаше и тътнеше черно езеро. В небето висеше голяма сребърна луна. Лъчите й чертаеха странни рисунки по водата. Жан-Клод изникна от дълбините. Сребърни струи се стичаха по косата и ризата му. Късата му черна коса навита на стегнати къдри беше мокра. Бялата риза прилепваше по тялото му, очертавайки зърната, твърди на фона на плата. Той протегна ръка към мен.
Носех дълга, тъмна рокля. Беше тежка и висеше като гира. В полата имаше нещо, което я караше да стърчи от двете страни като малки деформирани топки. На раменете ми бе заметнато тежко наметало. Беше есен, а луната обещаваше жътва.
Жан-Клод каза:
- Ела при мен!
Пристъпих напред и нагазих във водата. Тя докосна полата и намокри наметалото. Смъкнах го и го оставих да потъне. Водата беше топла като във вана, топла като кръв. Вдигнах длан срещу лунната светлина и течността, която потече по нея, бе гъста и черна, и изобщо не представляваше вода.
Стоях на плиткото в рокля, каквато никога не бих си представила, на бряг, който не познавах, и се взирах в красивото чудовище, което напредваше към мен грациозно и покрито с кръв.
Събудих се, давеща се за въздух, стиснала чаршафите като спасителен пояс.
- Обеща да стоиш далеч от мислите ми, кучи син такъв! -прошепнах.
Електронният часовник до леглото показваше два следобед. Бях спала десет часа. Би следвало да се почувствам по-добре, но не беше така. Все едно тичах от кошмар към кошмар и всъщност не бях успяла да си почина. Единственият сън, който си спомнях, беше последният. Ако всичките бяха толкова лоши, не исках и да ми се връщат пред очите.
И защо Жан-Клод отново витаеше в сънищата ми? Бе дал дума, макар че тя може би не струваше нищо.
Може би.
Съблякох се пред огледалото в банята. Ребрата и коремът ми бяха покрити с тъмни, почти пурпурни синини. Гърдите ме стягаха при вдишване, но нямах счупени кости. Изгарянето от кръста беше разранено, а кожата - черна там, където не бе покрита с мехури. Изгарянето боли чак докрай, сякаш болката стига от кожата та до костта. То е единственото нараняване, което може да ме убеди, че имам нервни окончания и под кожата. Какво друго би могло да боли чак толкова, дявол да го вземе?
Имах среща с Рони във фитнеса в три следобед. Рони е съкратено от Вероника. Тя казва, че получава повече работа като частен детектив, ако хората си мислят, че е мъж. Тъжно, но истина. Щяхме да вдигаме тежести и да потичаме. Много внимателно прекарах черния спортен сутиен над изгарянето. Ластикът малко притискаше синините, но не беше проблем. Натрих новия си кръстообразен белег с антисептичен крем и лепнах отгоре марля. Отгоре идеално пасна мъжка червена тениска с ръкави и изрязано деколте. Черни ластични панталонки, хавлиени чорапи с тънки червени райета и черни „Найк Еър“ допълваха костюма ми.
Марлята се виждаше под тениската, но синините - не. Повечето посетители на фитнеса са свикнали да идвам насинена или по-зле. Вече не задават много въпроси. Рони казва, че се държа зле с тях. Все ми е едно. Предпочитам да ме оставят на мира.
Облякох си якето, взех спортния сак и телефонът звънна. Поуму-вах, но в крайна сметка вдигнах слушалката.
- Хайде, изкажи се - подканих.
- Долф е.
Стомахът ме сви. Още едно убийство?
- Какво има, Долф?
-Получихме идентификация на Джон Доу1, който огледа онази вечер.
- Вампирската жертва?
- Аха.
Изпуснах дъха, който бях затаила. Нямаше други убийства, а и имахме напредък - какво по-хубаво?
- Калвин Барнабас Рупърт, приятелите го наричали Кал. Двадесет и шест годишен, женен за Дениза Смайт Рупърт от четири години. Нямат деца. Бил е застрахователен агент. Не успяхме да открием никакви връзки с вампирското общество.
- Може би господин Рупърт е бил просто на подходящото място в
погрешния момент?
- Случайна жертва? - от устата на Долф прозвуча като въпрос.
- Може би.
- Ако е било убийство наслуки, нямаме мотив - нищо, за което да се хванем.
- Значи се чудиш дали мога да открия имал ли е Кал Рупърт някакви отношения с чудовищата?
- Да - призна сержантът.
Въздъхнах.
- Ще се опитам. Това всичко ли е? Закъснявам за среща.
- Това е всичко. Обади ми се, ако научиш нещо! Полицаят определено ми прозвуча мрачновато.
- Ще ми кажеш, ако откриете друго тяло, нали?
Долф се изсмя носово:
