- Не си говорила с други вампири тази нощ, нали?
- Може и да си ме проследил до „Циркът“, Едуард, но не си подслушвал на вратата, когато се срещнах с Господаря. Не би могъл. Вампирите или превръщачите щяха да те чуят.
Той призна с кимване.
- Да, срещнах се с Господаря тази нощ, но той не е сред онези, които излязоха да се бият със змията.
- Господаря оставя хората си да си рискуват живота и не им помага? - Гостът ми пак се ухили.
- Господаря на Града не се нуждае от физическо присъствие, за да делегира силата си, знаеш го.
- Не - възрази Едуард, - не го знаех.
Свих рамене.
- Е, ако щеш вярвай.
Молех се да ми повярва.
Той се мръщеше.
- Обикновено не си толкова добра с лъжите.
- Не те лъжа - казах го спокойно, нормално и искрено. „Честност-за-нас“.
- Ако Жан-Клод наистина не е Господаря, знаеш ли кой е?
Въпросът беше капан. Не можех да отговоря с „да“ и на двете му
части, но, мътните го взели, и бездруго лъжех, защо да спирам точно сега?
- Да, знам кой е.
- Кажи ми - настоя Едуард.
Поклатих глава.
- Господаря ще ме убие, ако разбере, че съм говорила с теб.
- Можем да го убием заедно, както сторихме с предишния. - Каза го ужасяващо разумно.
Обмислих за кратко идеята. Представих си, че му казвам истината. „Хората преди всичко“ може и да не успееха да се забъркат с Господаря, но Едуард беше друго нещо. Можехме да го убием заедно, като отбор. Животът ми щеше значително да се опрости. Поклатих глава и въздъхнах. Мамка му.
- Не мога, Едуард.
- Не искаш - поправи ме той.
Кимнах:
- Не искам.
- Ако ти повярвам, Анита, това ще значи, че ми трябва името на Господаря. Ще значи, че ти си единственият човек, който знае кой е той. - Приятелската топлина изчезваше от лицето му като топящ се лед. Очите му бяха празни и безмилостни като зимно небе. У дома нямаше никой, на чийто здрав разум да се позова.
- Не искаш да си единственият човек, който знае името на Господаря, Анита!
Прав беше, не исках, но какво да кажа?
- Ако щеш го приеми, Едуард.
- Спести си много болка, Анита, кажи ми името.
Той ми вярваше. Мътните го взели! Сведох поглед и се втренчих в кафето си, за да не забележи триумфалния блясък в очите ми. Когато отново вдигнах поглед, вече се бях взела в ръце. Аз и Мерил Стрийп.
- Не се поддавам на заплахи, както знаеш.
Едуард кимна. Допи кафето си и постави чашата в средата на масата.
- Ще сторя това, което е нужно, за да изпълня задачата си.
- Никога не съм се съмнявала - казах.
Той хладнокръвно ме предупреждаваше, че ще ме измъчва до получаването на информация. Каза го почти със съжаление, но чувствата нямаше да го спрат. Едно от главните правила на Едуард е „Винаги довършвай започнатото“. Нямаше да допусне някаква си дреболия от рода на приятелството да съсипе идеалното му досие.
- Ти ми спаси живота, а аз спасих твоя - каза той. В случая обаче това нищо не значи. Наясно си, нали?
Кимнах:
- Да, знам.
-Добре. - Едуард се изправи. Аз също. Измерихме се с поглед. Той поклати глава. - Ще те намеря довечера и ще те питам отново!
- Не се оставям да ме тормозят, Едуард! - Най-сетне бях успяла да се ядосам малко. Той бе дошъл тук да моли за сведения, а сега ме заплашваше. Позволих на гнева ми да проличи. Нямах нужда от актьорско майсторство.
- Корава си, Анита, но не чак толкова! - Погледът на госта ми бе неутрален, но предпазлив - като на вълка, който веднъж бях видяла в Калифорния. Просто заобиколих едно дърво и ето ти го на срещу мен. Смразих се. Така и не бях разбрала какво значи „неутрален“, дотогава. На вълка изобщо не му пукаше дали ще ме нарани или не. Мой избор. Заплаши го и ще пръснат лайна чак до тавана. Дай му пространство да избяга и ще избяга. Но вълкът не го бе грижа; беше готов и за двата варианта. Аз бях онзи с пулса в гърлото, толкова стресната, че забравих да дишам. Затаих дъх и се почудих какво ли ще избере вълкът. Накрая побягна сред дърветата.
Тогава успях наново да си поема дъх и се върнах в лагера. Бях уплашена, стигаше ми да затворя клепачи и да видя светлосивите очи на вълка. Чудото да се взираш в едър хищник без решетки между вас. Беше прекрасно!
Сега се взирах в Едуард и знаех, че това също е прекрасно по свой собствен начин. Независимо дали разполагах със сведенията, които му трябваха или не, не бих му казала. Никой не ме тормозеше. Никой. Това беше едно от моите правила.
- Не искам да се налага да те убивам, Едуард!
Той се усмихна.
- Да ме убиеш, ти? - Присмиваше ми се.
- И още как! - заявих.
Смехът се изля в очите му, през устните, на лицето му, докато не остана да се взира в мен с неутралния си, хищен поглед.
Преглътнах и си спомних, че трябва да дишам бавно и леко. Той щеше да ме убие. Може би. А може би не.
- Господаря струва ли си някой от нас да умре? - попитах.
- Въпрос на принцип е - каза Едуард.
Кимнах:
- За мен също.
- Значи знаем какви са ни позициите.
- Аха.
Гостът ми тръгна към вратата. Последвах го и отключих, за да излезе. Той поспря на прага.
- Давам ти време до утре вечер, на здрачаване.
- Отговорът ми ще е същият.
- Знам - каза той.
