В багажника имах сол. Беше напълно законно да разнасяш насам-натам материали за вдигане на зомбита. Предполагам, че мачетето, което използвам за обезглавяване на пилета, може да бъде използвано и като оръжие, но останалите неща се смятат за безвредни. Това показва колко знае системата за зомбитата.
Андрю Дугъл се беше съвзел. Все още изглеждаше восъчноблед, но изражението му бе сериозно и загрижено, живо. Приглади с длан стилния ревер на сакото си. Погледна ме изотгоре не защото беше по-висок от мен, а защото знаеше как да гледа отвисоко. Някои хора наистина имат таланта да те превъзхождат.
- Знаете ли какво става, господин Дугъл? - попитах аз зомбито.
Той събра очи към тесния си римски нос.
- Прибирам се у дома с жена си.
Въздъхнах. Мразя, когато зомбитата не осъзнават, че са мъртви. Държат се толкова. човешки.
- Господин Дугъл, знаете ли защо сме на гробището?
- Какво става? - попита единият от адвокатите.
- Забравил е, че е мъртъв - обясних тихо.
Зомбито се втренчи в мен, напълно арогантно. Сигурно е бил истински трън в задника приживе, но дори и гадните хора от време на време заслужават съжаление.
- Не знам какви ги дрънкате - заяви мъртвецът. Очевидно страдате от някаква халюцинация!
- Можете ли да ми обясните защо сме тук на гробището? -попитах.
- Няма нужда да ви обяснявам нищо.
- Помните ли как се озовахте на гробището?
- Ние. дойдохме с кола, разбира се - първи намек за несигурност в гласа му.
- Карате наслуки, господин Дугъл. Всъщност не помните как се возите в колата на път за насам, нали?
-Аз, аз. - Той се извърна към съпругата и порасналите си деца, но те вече вървяха към колите си. Никой от тях дори не погледна през рамо. Татко бе мъртъв, това нямаше как да се преодолее, но повечето семейства не си тръгват просто ей така. Те са ужасени или натъжени, или дори им е лошо, но никога не са безразлични. Дугълови бяха получили подписаното завещание и си тръгваха. Бяха си взели наследството. Нека доброто старо татенце си изпълзи обратно в гроба. Дугъл подвикна:
- Емили?
Жена му се поколеба замаяна, но един от синовете й я стисна за ръката и я дръпна към колите. Притеснен ли беше или уплашен?
- Искам да си ида вкъщи - извика мъртвецът след тях. Презрителното му държание изчезваше и оставаше само мъчителен страх, отчаяната нужда да не повярва. Чувстваше се толкова жив. Как би могъл да е и мъртъв едновременно с това?
Съпругата му се обърна лекичко:
- Андрю, съжалявам!
Порасналите й деца я набутаха в първата най-близка кола. Направо да речеш, че са банкови обирджии и бързат да се ометат, толкова експедитивно потеглиха.
Адвокатите и секретарите си тръгнаха толкова бързо, колкото им позволяваше достойнството. Всички бяха получили онова, за което бяха дошли дотук. Приключиха с трупа. Проблемът беше, че „трупът“ се взираше след тях като дете, изоставено в мрака.
Защо не си беше останал арогантен кучи син, а?
- Защо ме изоставят? - попита той.
- Вие починахте, господин Дугъл, преди около седмица.
-Не, не е вярно!
Лари пристъпи до мен.
- Вие наистина сте мъртъв, господине. Аз лично ви вдигнах от гроба.
Мъртвецът местеше поглед помежду ни. Започваше да изчерпва извиненията.
- Не се чувствам умрял.
- Повярвайте ни, господин Дугъл, мъртъв сте - заявих.
- Ще боли ли?
Много зомбита питат същото; ще боли ли да се върнат обратно в гроба.
- Не, господин Дугъл, няма да боли. Обещавам.
Той си пое дълбок, накъсан дъх и кимна:
- Мъртъв съм, наистина мъртъв?
-Да.
- Тогава ме върнете долу, моля! - Беше успял да се овладее и да си възвърне достойнството.
Истински кошмар е, когато зомбито отказва да повярва. Все пак може да го положите в гроба, но клиентите трябва да го държат на земята, а то пищи. Случвало ми се е само два пъти, но си спомням всеки, все едно е било снощи. Някои неща не избледняват с времето.
Посипах бузата на Дугъл със сол. Прозвуча така, сякаш чакъл се си-пеше по покрив.
- Със сол те обвързвам към гроба ти!
Държах все още окървавения нож в ръка. Избърсах желиращата се кръв върху устните му. Зомбито не се дръпна. Вече ми вярваше.
- С кръв и стомана те обвързвам към гроба ти, Андрю Дугъл! Почивай в мир и не се надигай повече!
Постояхме минута на празното гробище. Обкръжаваха ни единствено воят на вятъра високо в дърветата и меланхоличната песен на последните щурци за сезона. В „Паяжината на Шарлот“ щурците пеят: „Лятото свърши и си отиде. Свърши и си отиде. Свърши и си отиде. Лятото умира, умира“. Първото сериозно застудяване и щурците щяха да измрат. Те бяха като Чикън Литъл, който разправя на всички, че небето пада - само дето в случая щурците бяха прави.
Песента им внезапно заглъхна, сякаш някой бе изключил копче.
Затаих дъх, напъвайки се да чуя. Не долавях нищо освен вятъра, но. Раменете ми бяха толкова напрегнати, че ме болеше.
- Лари?
Той обърна невинен поглед към мен.
- Какво?
Там - три дървета по-наляво, на фона на луната се очертаваше мъжки силует. Мернах движение с ъгълчето на окото си отдясно. Бяха повече от един. Мракът бе натежал от погледи. Може би не бяха само двама.
