- Вече можеш да понамалиш - казах. - В безопасност сме!
Той преглътна толкова шумно, че и аз го чух, след това кимна. Колата постепенно започна да наближава ограничението за скоростта. Лицето на момчето бе окъпано в пот, нямаща нищо общо със студената октомврийска вечер.
- Добре ли си?
- Не знам. - Каза го с празен глас. Шок.
- Справи се много добре!
- Мислех си, че ще го прегазим. Мислех си, че ще го убием с колата!
- Той си мислеше същото, иначе нямаше да се мръдне - съгласих се аз.
Лари ме погледна:
- Ами ако не беше мръднал?
- Да, но мръдна.
- А ако не беше?
- Тогава щяхме да го прегазим и пак да сме на шосето в безопасност.
- Би го прегазила, така ли?
- Тази игра се нарича „оцеляване“, Лари. Ако не можеш да го понесеш, намери си друга професия.
- Никой не стреля по съживители!
-Това бяха членове на „Хората преди всичко“, дясна фанатична групировка, която мрази всичко, свързано със свръхестественото - ето, че скрих за личния разговор с Джереми Рубенс. Това, което хлапето не знаеше, не можеше да го нарани.
Взирах се в бледото му лице. Очите му бяха като дупки. Бе срещнал дракона - малко драконче, каквито са повечето, но щом веднъж си се сблъскал с насилие, никога вече не си съвсем същият. Първия път трябва да решиш - ще живееш или ще умреш, ние или те, и това те променя завинаги. Няма връщане назад. Взирах се в шокирания Лари и ми се прииска всичко да е минало другояче. Щеше ми се да можех да го запазя лъскавичък, новичък и изпълнен с надежди. Но, както обичаше да казва баба ми Блейк: „Ако желанията бяха коне, всички щяхме да яздим“.
Лари бе глътнал първата лъжица от моя свят. Единственият въпрос беше ще иска ли втора доза или ще избяга? Ще избяга или ще остане, ще остане или ще се бие. стандартните въпроси. Не бях сигурна какво ми се иска да избере. Сигурно щеше да живее по-дълго, ако избяга по-далечко от мен, но пък може и да не беше вярно. Ези - те печелят, тура
- ти губиш.
Лари се сети да попита:
- Ами колата ми?
Свих рамене.
- Застрахована е, нали?
- Да, но.
- След като не успяха да попилеят нас, може да решат да си го изкарат на нея.
Той ме погледна така, сякаш не беше сигурен дали не се шегувам. Не се шегувах.
От мрака пред нас внезапно изникна колело. Детско бледо личице засия под фаровете.
- Внимавай!
Лари върна поглед обратно на пътя навреме да види ококорените, стреснати очи на хлапето. Спирачките изсвириха и детето изчезна от тесния конус светлина. Чу се хрущене и колата подскочи, преди да спре странешком. Колегата ми дишаше тежко, аз изобщо не дишах.
Гробището беше точно от дясната ни страна. Бяхме твърде близо да спираме, но., но, мамка му, това беше дете.
Взирах се през задното стъкло. Колелото беше смачкано до неузна-ваемост. Детето лежеше на твърде неподвижна купчинка. Боже, моля те, нека да не е мъртво!
Не мисля, че „Хората преди всичко“ имаха толкова въображение, че да използват дете за примамка. Ако наистина ставаше дума за капан, той беше твърде изобретателен, защото не можех да оставя дребното телце сгърчено насред пътя.
Лари стискаше волана толкова силно, че ръцете му трепереха. Ако преди бях смятала, че е пребледнял, значи бях грешала. Сега приличаше на болен призрак.
- То. ранено ли е? - гласът му бе натежал и дрезгав от напиращите сълзи. Не „наранен“ искаше да каже. Просто не можеше да се насили да произнесе онази думичка с „м“. Не още, не и ако имаше как да го избегне.
- Остани в колата - наредих.
Лари не отговори. Просто седеше, втренчен в ръцете си. Не ме погледна. Но, по дяволите, вината не беше моя. Фактът, че той бе изгубил черешката си тази нощ не бе по моя вина. Защо тогава имах чувството, сякаш беше?
Излязох от колата, приготвила браунинга за в случай, че лудите решат да ни преследват по пътя. Нищо чудно да бяха взели 45-калибровия и да дотърчат да ни изпозастрелят. Детето не помръдваше. Бях все още твърде далеч да видя дали гръдният му кош се движи. Аха, точно тъй. Бях на, да речем, около метър от него.
Моля те, бъди живо!
Детето лежеше по корем, едната му ръка бе приклещена отдолу, вероятно счупена. Огледах тъмното гробище, докато коленичех до жертвата. Хлапето бе облечено в стандартните за малките момченца раирана ризка, шорти и малки гуменки. Кой го беше пратил по летни дрехи в такава студена нощ? Майка му. Дали някоя жена го бе облякла, целунала и изпратила към смъртта?
Къдравата му кестенява коса бе като коприна, бебешки тънка. Кожата на шията му хладенееше под пръстите ми. Шок? Бе твърде рано да изстине от смъртта. Чаках пулсът във вената на шията му да трепне, но не се случваше нищо. Мъртъв. Моля те, Боже, моля те!
Главата на хлапето се надигна и от устата му се чу тих звук. Жив. Благодаря ти, Господи!
Малкият се помъчи да се преобърне, но падна на пътя. Изплака.
Лари излезе от колата и тръгна към нас.
- Добре ли е?
- Жив е - казах.
Момчето бе твърде решено да се претърколи, така че го хванах за раменете и му помогнах. Постарах се да придържам ръката му до тялото. Мернах големите му кафяви очи, облото детско лице и в дясната ръка - нож, по-голям от самото хлапе. То прошепна:
